ЕСТРАГОН. Аз съм доволен.
ВЛАДИМИР. И аз.
ЕСТРАГОН. И аз.
ВЛАДИМИР. Ние сме доволни.
ЕСТРАГОН. Ние сме доволни. (Пауза.) И какво ще правим сега, като сме доволни?
ВЛАДИМИР. Ще чакаме Годо.
ЕСТРАГОН. Вярно.
Пауза.
ВЛАДИМИР. Тук нещо се е променило от вчера.
ЕСТРАГОН. А ако не дойде?
ВЛАДИМИР (след момент на неразбиране). Ще решим нещо. (Пауза.) Казвам ти, че тук нещо се е променило от вчера.
ЕСТРАГОН. Всичко гнои.
ВЛАДИМИР. Я погледни дървото.
ЕСТРАГОН. Човек не може дава пъти да се изкъпе в същата гной.
ВЛАДИМИР. Погледни дървото, ти казвам.
Естрагон гледа дървото.
ЕСТРАГОН. Нямаше ли го тук вчера?
ВЛАДИМИР. Разбира се, че го имаше. Не си ли спомняш? За една бройка да се обесим. (Той размишлява.) Да, точно така (като отделя думите) да-се-о-бе-сим. Но ти не искаше. Не си ли спомняш?
ЕСТРАГОН. Сънувал си.
ВЛАДИМИР. Възможно ли е вече да си забравил?
ЕСТРАГОН. Такъв съм си. Или забравям веднага, или никога не забравям.
ВЛАДИМИР. А Поцо и Лъки, и тях ли забрави?
ЕСТРАГОН. Поцо и Лъки ли?
ВЛАДИМИР Всичко е забравил!
ЕСТРАГОН. Спомням си един тип, който ме ритна. И после се правеше на луд.
ВЛАДИМИР. Това беше Лъки.
ЕСТРАГОН. Да, за това си спомням. Но кога беше?
ВЛАДИМИР. А другия, който го водеше, спомняш ли си го?
ЕСТРАГОН. Той ми даде кости.
ВЛАДИМИР. Това беше Поцо.
ЕСТРАГОН. И казваш, че било вчера?
ВЛАДИМИР. Ами да.
ЕСТРАГОН. На това място ли?
ВЛАДИМИР. Разбира се! Не го ли позна?
ЕСТРАГОН (изведнъж вбесен). Позна, позна! Какво трябва да познавам? Влачил съм кучешкия си живот все в една пустиня! А ти искаш да виждам и различните подробности от пейзажа! (Поглед наоколо.) Погледни я тая гадост! Никога не съм излизал от нея!
ВЛАДИМИР. Успокой се! Успокой се!
ЕСТРАГОН. Тогава разкарай се с твойте пейзажи! Говори ми за червеите!
ВЛАДИМИР. И все пак не можеш да кажеш, че това (жест) са хубостите на Воклюз! Все пак има голяма разлика.
ЕСТРАГОН. Воклюз ли? Че кой ти говори за Воклюз?
ВЛАДИМИР. Но нали си бил във Воклюз?
ЕСТРАГОН. Не, никога не съм бил във Воклюз. Цялото ми пикливо съществуване е минало тук, ти казвам! Тук! В Пиклюз!
ВЛАДИМИР. И все пак сме били заедно във Воклюз, главата си залагам. Бяхме на гроздобер, да, у един, който се казваше Бонели, беше в Русийон.
ЕСТРАГОН. Може. Но не си спомням нищо.
ВЛАДИМИР. Но там всичко е червено.
ЕСТРАГОН (вбесен). Казах ти, че нищо не съм забелязал!
Мълчание. Владимир въздиша дълбоко.
ВЛАДИМИР. Трудно се живее с теб, Гого.
ЕСТРАГОН. По-добре да се разделим.
ВЛАДИМИР. Все така казваш. И всеки път се връщаш.
Пауза.
ЕСТРАГОН. Най-добре ще е да ме убиеш, като другия.
ВЛАДИМИР. Кой другия? (Пауза.) Кой другия?
ЕСТРАГОН. Като милиардите други.
ВЛАДИМИР (наставнически). Всеки носи своето собствено кръстче (въздиша), докато трае краткото „докога“ и още по-краткото „след това“. (Размисля.)
ЕСТРАГОН. Виж какво, нека поне се опитаме да разговаряме по-спокойно, щом не можем да мълчим.
ВЛАДИМИР. Така си е, ние сме неизчерпаеми.
ЕСТРАГОН. То е, за да не мислим.
ВЛАДИМИР. Имаме си извинение.
ЕСТРАГОН. То е, за да не чуваме.
ВЛАДИМИР. Имаме си причини.
ЕСТРАГОН. Всички мъртви гласове.
ВЛАДИМИР. Приличат на шум от криле.
ЕСТРАГОН. От листа.
ВЛАДИМИР. От пясък.
ЕСТРАГОН. От листа.
Пауза.
ВЛАДИМИР. Те говорят всички едновременно.
ЕСТРАГОН. Всеки за себе си.
Пауза.
ВЛАДИМИР. По-скоро шептят.
ЕСТРАГОН. Мърморят.
ВЛАДИМИР. Шушукат.
ЕСТРАГОН. Мърморят.
Пауза.
ВЛАДИМИР. Какво казват?
ЕСТРАГОН. Говорят за живота си.
ВЛАДИМИР. Не им ли е достатъчно, че са го живели.