ВЛАДИМИР И къде сме били снощи според теб?
ЕСТРАГОН. Не знам. Другаде. В друго купе. Не е да липсват празни места.
ВЛАДИМИР (сигурен в твърдението си). Добре. Не сме били тук снощи. А сега ми кажи какво сме правили снощи?
ЕСТРАГОН. Какво сме правили снощи ли?
ВЛАДИМИР. Опитай се да си спомниш.
ЕСТРАГОН. Е, ми… сигурно сме си приказвали.
ВЛАДИМИР (като се овладява). За какво сме си приказвали?
ЕСТРАГОН. Е, ми… затова-онова, за най-различни неща. (Уверено.) Да, спомням си, снощи си приказвахме за най-различни неща. Това трае вече половин век.
ВЛАДИМИР. И не си спомняш нито една случка, нито едно обстоятелство?
ЕСТРАГОН (изморено). Не ме измъчвай, Диди.
ВЛАДИМИР. Нито слънцето? Нито луната? Не си ги спомняш?
ЕСТРАГОН. Сигурно ги е имало както обикновено.
ВЛАДИМИР. И не си забелязал нищо необичайно?
ЕСТРАГОН. Уви, не.
ВЛАДИМИР. А Поцо? А Лъки?
ЕСТРАГОН. Поцо ли?
ВЛАДИМИР. Костите от пилето.
ЕСТРАГОН. Не бяха ли рибешки?
ВЛАДИМИР. Поцо ти ги даде.
ЕСТРАГОН. Не знам.
ВЛАДИМИР. А ритникът?
ЕСТРАГОН. Ритникът ли? Да, някой ме риташе.
ВЛАДИМИР. Лъки те ритна.
ЕСТРАГОН. Вчера ли беше това?
ВЛАДИМИР. Покажи си крака.
ЕСТРАГОН. Кой крак?
ВЛАДИМИР. И двата. Вдигни си панталона. (Естрагон, застанал на един крак, протяга другия към Владимир, залита. Владимир го хваща за крака. Естрагон се олюлява.) Вдигни си панталона.
ЕСТРАГОН (залитайки). Не мога.
Владимир повдига панталона, гледа крака, пуска го. Естрагон за малко не пада.
ВЛАДИМИР. Другия. (Естрагон вдига същия крак.) Другия, ти казвам! (Същата игра с другия крак.) Ето я раната, започнала е да гноясва.
ЕСТРАГОН. И какво?
ВЛАДИМИР. Къде са ти обувките?
ЕСТРАГОН. Сигурно съм ги хвърлил.
ВЛАДИМИР. Кога?
ЕСТРАГОН. Не знам.
ВЛАДИМИР. Защо?
ЕСТРАГОН. Защото не си спомням.
ВЛАДИМИР. Питам те защо си ги хвърлил.
ЕСТРАГОН. Убиваха ме.
ВЛАДИМИР (сочейки обувките). Ето ги. (Естрагон гледа обувките си.) Точно на мястото, където ги остави снощи.
Естрагон се доближава до обувките си, навежда се, разглежда ги отблизо.
ЕСТРАГОН. Не са моите.
ВЛАДИМИР. Не са твоите ли?
ЕСТРАГОН. Моите бяха черни, а тези са жълти.
ВЛАДИМИР. Сигурен ли си, че твоите са били черни?
ЕСТРАГОН. По-скоро бяха сиви.
ВЛАДИМИР. А тези са жълти, така ли? Я ми покажи.
ЕСТРАГОН (вдига едната обувка). Всъщност са зеленикави.
ВЛАДИМИР (приближава се). Я покажи. (Естрагон му подава обувката. Владимир я поглежда и я захвърля с яд.) Какво става бе!
ЕСТРАГОН. Видя ли, всичко е…
ВЛАДИМИР. Ясно какво става. Да, разбирам какво е станало.
ЕСТРАГОН. Всичко е…
ВЛАДИМИР. Ясно като бял ден. Някой е дошъл, взел е твоите и е оставил своите.
ЕСТРАГОН. Защо?
ВЛАДИМИР. Неговите не са му отивали.
ЕСТРАГОН. Но моите бяха много малки.
ВЛАДИМИР. За тебе. Но не за него.
ЕСТРАГОН. Уморих се. (Пауза.) Хайде да тръгваме.
ВЛАДИМИР. Не можем.
ЕСТРАГОН. Защо?
ВЛАДИМИР. Нали чакаме Годо.
ЕСТРАГОН. Вярно. (Пауза.) И какво ще правим?
ВЛАДИМИР. Няма какво да се прави.
ЕСТРАГОН. Но аз вече не мога.
ВЛАДИМИР. Искаш ли репичка?
ЕСТРАГОН. Само това ли има?
ВЛАДИМИР. Има репички и репи.
ЕСТРАГОН. А моркови няма ли вече?
ВЛАДИМИР. Няма. И ти прекаляваш с твоите моркови.
ЕСТРАГОН. Тогава ми дай репичка. (Владимир рови из джобовете си, намира само репи, изважда накрая една репичка и я подава на Естрагон, който я разглежда, подушва я.) Тя е черна!
ВЛАДИМИР. Това е репичка.
ЕСТРАГОН. Много добре знаеш, че аз обичам само розови.
ВЛАДИМИР. Значи не искаш?
ЕСТРАГОН. ОБИЧАМ САМО РОЗОВИ!
ВЛАДИМИР. Тогава ми я върни.
Естрагон му я връща.
ЕСТРАГОН. Ще ида да си потърся морков.