Владимир застава на един крак, изобразявайки дърво, залита.
ВЛАДИМИР (спира). Сега ти.
Естрагон застава на един крак, изобразявайки дърво, залита.
ЕСТРАГОН. Мислиш ли, че Господ ме вижда?
ВЛАДИМИР. Трябва да си затвориш очите.
Естрагон си затваря очите, залита още повече.
ЕСТРАГОН (престава, вдига юмруци нагоре, с пълно гърло). Господи, смили се над мен!
ВЛАДИМИР (засегнат). А над мен?
ЕСТРАГОН (по същия начин). Над мен! Над мен! Милост! Над мен!
Влизат Поцо и Лъки. Поцо е ослепял. Лъки е натоварен като в първо действие. Въже както в първо действие, но много по-късо, за да позволява на Поцо да върви по-лесно. Лъки е с нова шапка. При вида на Владимир и Естрагон той се спира. Поцо продължава да върви и се сблъсква с него. Владимир и Естрагон отстъпват назад.
ПОЦО (залавяйки се за Лъки, който под новата тежест се олюлява). Какво има? Кой извика?
Лъки пада, изпуска всичко, и повлича Поцо на земята.
Двамата остават проснати и неподвижни сред багажите.
ЕСТРАГОН. Годо ли е?
ВЛАДИМИР. Много навреме. (Отива към купчината, следван от Естрагон.) Подкреплението дойде.
ПОЦО (със слаб глас). Помощ.
ЕСТРАГОН. Годо ли е?
ВЛАДИМИР. Точно започнахме да се предаваме. Но сега и тази вечер ни е гарантирана.
ПОЦО. Помощ!
ЕСТРАГОН. Той вика за помощ.
ВЛАДИМИР. Вече няма да сме сами, няма сами да чакаме нощта, да чакаме Годо, да чакаме, да чакаме. Цяла вечер се борихме, оставени сами на себе си. Сега край. Вече е утре.
ЕСТРАГОН. Но те само минават.
ПОЦО. Помощ!
ВЛАДИМИР. Времето вече тече по друг начин. Слънцето ще залезе, луната ще изгрее и ние ще си тръгнем… оттук.
ЕСТРАГОН. Но те само минават.
ВЛАДИМИР. И това ни стига.
ПОЦО. Милост!
ВЛАДИМИР. Бедният Поцо.
ЕСТРАГОН. Знаех си, че е той.
ВЛАДИМИР. Кой?
ЕСТРАГОН. Годо.
ВЛАДИМИР. Но това не е Годо.
ЕСТРАГОН. Не е ли Годо?
ВЛАДИМИР. Не е Годо.
ЕСТРАГОН. Кой е тогава?
ВЛАДИМИР. Поцо.
ПОЦО. Аз съм! Аз съм! Вдигнете ме.
ВЛАДИМИР. Той не може да се вдигне.
ЕСТРАГОН. Да си ходим.
ВЛАДИМИР. Не можем.
ЕСТРАГОН. Защо?
ВЛАДИМИР. Нали чакаме Годо?
ЕСТРАГОН. Вярно.
ВЛАДИМИР. Може да има още кости за тебе.
ЕСТРАГОН. Кости ли?
ВЛАДИМИР. От пилето. Не си ли спомняш?
ЕСТРАГОН. Той ли беше?
ВЛАДИМИР. Да.
ЕСТРАГОН. Питай го.
ВЛАДИМИР. Първо да му помогнем, а?
ЕСТРАГОН. За какво?
ВЛАДИМИР. Да се вдигне.
ЕСТРАГОН. Не може ли да се вдигне?
ВЛАДИМИР. Той иска да се вдигне.
ЕСТРАГОН. Тогава да се вдигне.
ВЛАДИМИР. Не може.
ЕСТРАГОН. Какво му е?
ВЛАДИМИР. Не знам.
Поцо се извива, стене, удря по земята с юмруци.
ЕСТРАГОН. А защо първо да не му поискаме костите? А после, ако откаже, да го оставим.
ВЛАДИМИР. Искаш да кажеш, че той е в наши ръце?
ЕСТРАГОН. Да.
ВЛАДИМИР. И че трябва да поставим условия срещу нашите услуги.
ЕСТРАГОН. Да.
ВЛАДИМИР. Наистина има нещо разумно в това. Но се страхувам от едно.
ЕСТРАГОН. От какво?
ВЛАДИМИР. От това, че Лъки може да се разбеснее. Тогава ще ни разгони фамилията.
ЕСТРАГОН. Лъки ли?
ВЛАДИМИР. Той е този, който вчера те удари.
ЕСТРАГОН. Нали ти казах, че бяха десет.
ВЛАДИМИР. Абе не бе. Преди това. Този, който те ритна.
ЕСТРАГОН. Тук ли е?
ВЛАДИМИР. Ами погледни го. (Сочи.) Засега е неподвижен, но всеки миг може да се разбеснее.
ЕСТРАГОН. Дали да не му дадем да разбере?
ВЛАДИМИР. Искаш да кажеш да го нападнем, докато спи?
ЕСТРАГОН. Да.
ВЛАДИМИР. Не е лоша идея. Но дали ще успеем? Наистина ли спи? (Пауза.) Не, по-добре е да използваме това, че Поцо вика за помощ и да му помогнем, като разчитаме на благодарността му.
ЕСТРАГОН. Но той вече не вика.
ВЛАДИМИР. Защото е загубил надежда.