ВЛАДИМИР. Иди да го събудиш.
ЕСТРАГОН. Ами! След като ме ритна. За нищо на света.
ВЛАДИМИР. А, значи най-накрая си спомни, че те ритна.
ЕСТРАГОН. Нищо не си спомням. Ти ми го каза.
ВЛАДИМИР. Така е. (На Поцо.) Приятелят ми се страхува.
ПОЦО. Няма от какво да се страхува.
ВЛАДИМИР (на Естрагон). Впрочем онези хора, дето си ги видял, те накъде отидоха?
ЕСТРАГОН. Не знам.
ВЛАДИМИР. Може би са се скрили някъде и ни дебнат.
ЕСТРАГОН. Да.
ВЛАДИМИР. За да си починат.
ЕСТРАГОН. За да си поемат дъх.
ВЛАДИМИР. Може би са се върнали обратно.
ЕСТРАГОН. Да.
ВЛАДИМИР. Може би си си въобразил.
ЕСТРАГОН. Измислил.
ВЛАДИМИР. Халюцинирал.
ЕСТРАГОН. Измислил.
ПОЦО. Какво чака още?
ВЛАДИМИР (на Естрагон). Какво чакаш още?
ЕСТРАГОН. Чакам Годо.
ВЛАДИМИР (на Поцо). Казах ви, че приятелят ми се страхува. Вчера вашият слуга го нападна, докато той само искаше да му избърше сълзите.
ПОЦО. О, човек никога не трябва да е добър с тия хора. Те не понасят това.
ВЛАДИМИР. Какво всъщност трябва да направи?
ПОЦО. Ами да дръпне въжето. Разбира се, като внимава да не го удуши. Общо взето, той реагира на това. Ако не, нека го ритне няколко пъти — по възможност в слабините или в лицето.
ВЛАДИМИР (на Естрагон). Виждаш ли, няма от какво да се страхуваш. Тъкмо ще си отмъстиш.
ЕСТРАГОН. А ако се защищава?
ПОЦО. Не, не, той никога не се защищава.
ВЛАДИМИР. Ще ти дойда на помощ.
ЕСТРАГОН. Не ме изпускай от поглед! (Отива към Лъки.)
ВЛАДИМИР. Първо погледни дали е жив. Ако е умрял, няма смисъл да го удряш.
ЕСТРАГОН. Диша.
ВЛАДИМИР. Почвай тогава.
Изведнъж разярен, Естрагон засипва Лъки с ритници, ревейки. Но си удря крака и се отдалечава, като куца и стене. Лъки се връща в съзнание.
ЕСТРАГОН (спира, застанал на един крак). Ах, мръснико!
Естрагон сяда, опитва се да свали обувките си. Но скоро ще се откаже и ще остане извит като кука, с глава между краката и ръце, опънати пред главата.
ПОЦО. Какво стана пак?
ВЛАДИМИР. Моят приятел се удари.
ПОЦО. А Лъки?
ВЛАДИМИР. А, значи е той?
ПОЦО. Какво?
ВЛАДИМИР. Лъки е, значи?
ПОЦО. Не разбирам.
ВЛАДИМИР. А вие сте Поцо, нали?
ПОЦО. Разбира се, че съм Поцо.
ВЛАДИМИР. Същите от вчера?
ПОЦО. От вчера ли?
ВЛАДИМИР. Вчера се видяхме. (Мълчание.) Не си ли спомняте?
ПОЦО. Не си спомням да съм срещал някого вчера. Но утре няма да си спомням, че съм срещнал някого днес. Значи не разчитайте на мене, за да ви осведомя. И хайде стига по този въпрос. Ставай!
ВЛАДИМИР. Водехте го в Свети спасител, за да го продадете. Вие ми го казахте. Той танцуваше, мислеше. Вие не бяхте сляп.
ПОЦО. Щом казвате. Пуснете ме, ако обичате. (Владимир се отстранява.) Ставай!
ВЛАДИМИР. Той става.
Лъки се надига, събира багажа.
ПОЦО. И добре прави.
ВЛАДИМИР. Къде сте тръгнали?
ПОЦО. За мен е без значение.
ВЛАДИМИР. Колко сте се променили!
Лъки, натоварен с багажа, застава пред Поцо.
ПОЦО. Камшика! (Лъки оставя багажа, търси камшика, намира го, подава го на Поцо, вдига отново багажа.) Въжето! (Лъки оставя багажа, слага края на въжето в ръката на Поцо, вдига отново багажа.)
ВЛАДИМИР. Какво има в куфара?
ПОЦО. Пясък. (Дърпа въжето.) Напред! (Лъки се помества, Поцо го следва.)
ВЛАДИМИР. Момент.
Поцо спира. Въжето се опъва, Лъки пада, изпускайки всичко. Поцо залита, пуска въжето навреме, олюлява се на място. Владимир го подкрепя.
ПОЦО. Какво става?
ВЛАДИМИР. Той падна.
ПОЦО. Бързо, вдигнете го, преди да е заспал.
ВЛАДИМИР. Вие няма ли да паднете, ако ви пусна?
ПОЦО. Мисля, че не.
Владимир рита няколко пъти Лъки.
ВЛАДИМИР. Стани! Свиня! (Лъки се надига, събира багажа.) Стана.