ПОЦО (протяга ръка). Въжето!
Лъки оставя багажа, слага края на въжето в ръката на Поцо, вдига отново багажа.
ВЛАДИМИР. Не тръгвайте още.
ПОЦО (спирайки). Тръгвам.
ВЛАДИМИР. Когато паднете, където няма кой да ви помогне, какво правите?
ПОЦО. Чакаме дотогава, докато можем да станем. И пак тръгваме.
ВЛАДИМИР. Преди да си тръгнете, кажете му да пее.
ПОЦО. На кого да кажа?
ВЛАДИМИР. На Лъки.
ПОЦО. Да пее ли?
ВЛАДИМИР. Да. Или да мисли. Или да рецитира.
ПОЦО. Но той е ням.
ВЛАДИМИР. Ням ли?
ПОЦО. Напълно. Дори не може да стене.
ВЛАДИМИР. Ням ли? Откога?
ПОЦО (внезапно гневен). Няма ли най-сетне да престанете да ме тровите с вашите въпроси за времето? Пълна безсмислица! Кога? Кога? Един ден — това не ви ли стига, един ден като всички други той онемя, един ден аз ослепях, един ден ще оглушеем, един ден сме се родили, един ден ще умрем, един ден, това не ви ли стига? (По-спокойно.) Нашите майки ни раждат, клекнали над отворения гроб, светлината блясва за миг и после отново пада нощ. (Дърпа въжето.) Давай!
Те излизат. Владимир ги следва до края на сцената, гледа ги как се отдалечават. Шумът от падане, подчертан от мимики на Владимир, дава да се разбере, че са се строполили отново. Мълчание. Владимир отива към Естрагон, който спи, наблюдава го известно време, после го събужда.
ЕСТРАГОН (луди движения, несвързани думи; проговорва най-накрая). Защо никога не ме оставяш да спя?
ВЛАДИМИР. Чувствах се самотен.
ЕСТРАГОН. Сънувах, че съм щастлив.
ВЛАДИМИР. Така поне мина времето.
ЕСТРАГОН. Сънувах, че…
ВЛАДИМИР. Мълчи! (Пауза.) Питам се дали наистина е сляп.
ЕСТРАГОН. Кой?
ВЛАДИМИР. Ако беше истински слепец, щеше ли да каже, че няма чувство за време?
ЕСТРАГОН. За кого говориш?
ВЛАДИМИР. За Поцо.
ЕСТРАГОН. Той сляп ли е?
ВЛАДИМИР. Така каза.
ЕСТРАГОН. И какво?
ВЛАДИМИР. Стори ми се, че ни вижда.
ЕСТРАГОН. Сънувал си. (Пауза.) Хайде да си ходим. Не можем. Вярно. (Пауза.) Сигурен ли си, че не е бил той?
ВЛАДИМИР. Кой той?
ЕСТРАГОН. Годо.
ВЛАДИМИР. Ами кой да е бил?
ЕСТРАГОН. Поцо.
ВЛАДИМИР. Не, разбира се! Не. (Пауза.) Не.
ЕСТРАГОН. Все пак ще стана. (Надига се мъчително.) Ох!
ВЛАДИМИР. Вече не знам какво да мисля.
ЕСТРАГОН. Краката ми! (Сяда отново, опитва се да си събуе обувките.) Помогни ми!
ВЛАДИМИР Спал ли съм, докато другите са страдали? Спя ли сега? Утре, когато ще си мисля, че съм се събудил, какво ще кажа за този ден? Че заедно с моя приятел Естрагон, на това място, до тъмно съм чакал Годо? Че Поцо е дошъл заедно със своя носач и че е разговарял с нас? Без съмнение. Но какво вярно ще има във всичко това? (Естрагон, който ожесточено се е борил с обувките си, е заспал отново. Владимир го гледа.) Той няма да знае нищо. Ще разказва за ритниците, които е получил, и аз ще му дам морков. (Пауза.) Майките ни, клекнали над гроба, трудно раждат. От дъното на ямата гробарят замислено поставя щипците си. Толкова ни е времето за стареене. Въздухът е пълен с нашите крясъци. (Вслушва се.) Но навикът е голям заглушител. (Гледа Естрагон.) И мен някой ме гледа и ми казва: той спи, той не знае, нека спи. (Пауза.) Не мога да продължа. (Пауза.) За какво говорех?
Крачи развълнувано по сцената, спира най-накрая до лявата кулиса, гледа в далечината. Влиза отдясно Момчето от предния ден. Спира се. Мълчание.
МОМЧЕТО. Господине… (Владимир се обръща.) Господин Албер.
ВЛАДИМИР. Да започваме. (Пауза. На Момчето.) Не ме ли познаваш?
МОМЧЕТО. Не, господине.
ВЛАДИМИР. Ти идва ли вчера?
МОМЧЕТО. Не, господине.
ВЛАДИМИР. За пръв път идваш, така ли?
МОМЧЕТО. Да, господине.
Пауза.
ВЛАДИМИР. Господин Годо ли те праща?
МОМЧЕТО. Да, господине.
ВЛАДИМИР. Няма ли да дойде тази вечер?
МОМЧЕТО. Не, господине.
ВЛАДИМИР. Но ще дойде утре.
МОМЧЕТО. Да, господине.
ВЛАДИМИР. Сигурно, нали?