МОМЧЕТО. Да, господине.
Пауза.
ВЛАДИМИР. Срещна ли някого?
МОМЧЕТО. Не, господине.
ВЛАДИМИР. Други двама… (колебае се) човеци.
МОМЧЕТО. Не съм видял никого, господине.
Пауза.
ВЛАДИМИР. Какво прави господин Годо? (Пауза.) Чуваш ли?
МОМЧЕТО. Да, господине.
ВЛАДИМИР. Е?
МОМЧЕТО. Нищо не прави, господине. Пауза.
ВЛАДИМИР. Как е брат ти?
МОМЧЕТО. Болен е, господине.
ВЛАДИМИР. Да не би той да е идвал вчера?
МОМЧЕТО. Не знам, господине.
Пауза.
ВЛАДИМИР. Има ли брада господин Годо?
МОМЧЕТО. Да, господине.
ВЛАДИМИР. Руса ли… (колебае се) или черна?
МОМЧЕТО. Мисля, че е бяла, господине.
Пауза.
ВЛАДИМИР. Горко ни!
Пауза.
МОМЧЕТО. Какво трябва да кажа на господин Годо, господине?
ВЛАДИМИР. Ще му кажеш (спира се), ще му кажеш, че си ме видял и че… (размишлява) че си ме видял. (Пауза. Владимир пристъпва напред, Момчето отстъпва. Владимир спира, Момчето спира.) Кажи, сигурен ли си, че си ме видял? Да не ми кажеш утре, че никога не си ме виждал?
Мълчание. Владимир изведнъж прави скок напред, Момчето избягва като стрела. Мълчание. Слънцето залязва, луната изгрява. Владимир стои неподвижен. Естрагон се събужда, събува обувките си, става, държейки в ръка обувките си, оставя ги близо до рампата, приближава се до Владимир, гледа го.
ЕСТРАГОН. Какво ти е?
ВЛАДИМИР. Нищо ми няма.
ЕСТРАГОН. Аз си отивам.
ВЛАДИМИР. И аз.
Пауза.
ЕСТРАГОН. Дълго ли спах?
ВЛАДИМИР. Не знам.
Пауза.
ЕСТРАГОН. Къде отиваме?
ВЛАДИМИР. Някъде наблизо.
ЕСТРАГОН. Не, не. Да се махаме, далеч оттук!
ВЛАДИМИР. Не можем.
ЕСТРАГОН. Защо?
ВЛАДИМИР. Утре трябва да се върнем.
ЕСТРАГОН. За какво ще се връщаме?
ВЛАДИМИР. За да чакаме Годо.
ЕСТРАГОН. Вярно. (Пауза.) Не дойде ли?
ВЛАДИМИР. Не.
ЕСТРАГОН. А сега е много късно.
ВЛАДИМИР. Да, нощ е.
ЕСТРАГОН. А ако се откажем? (Пауза.) Да се откажем ли?
ВЛАДИМИР. Ще ни накаже. (Пауза. Гледа дървото.) Само дървото живее.
ЕСТРАГОН (гледа дървото). Какво е?
ВЛАДИМИР. Дърво.
ЕСТРАГОН. Да, но какъв вид?
ВЛАДИМИР. Не знам. Върба.
ЕСТРАГОН. Ела да видим. (Дърпа Владимир към дървото. Те спират неподвижни пред него. Мълчание.) Дали да не се обесим?
ВЛАДИМИР. С какво?
ЕСТРАГОН. Нямаш ли въже?
ВЛАДИМИР. Нямам.
ЕСТРАГОН. Тогава не можем.
ВЛАДИМИР. Да си отиваме.
ЕСТРАГОН. Чакай, може с моя колан.
ВЛАДИМИР. Къс е.
ЕСТРАГОН. Ще ме дърпаш за краката.
ВЛАДИМИР. А на мен кой ще ми ги дърпа?
ЕСТРАГОН. Вярно.
ВЛАДИМИР. Я да видим все пак. (Естрагон развързва въжето, което държи панталоните му. Панталоните му, прекалено широки, му падат до глезените. Двамата гледат въжето.) Може да свърши работа. Здрав ли е?
ЕСТРАГОН. Ще видим. Дръж.
Двамата хващат всеки по един край и го дърпат. Въжето се скъсва. Те за малко не падат.
ВЛАДИМИР. Не го бива за нищо.
Мълчание.
ЕСТРАГОН. Казваш, че трябва да се върнем утре, а?
ВЛАДИМИР. Да.
ЕСТРАГОН. Тогава ще донесем здраво въже.
ВЛАДИМИР. Да.
Пауза.
ЕСТРАГОН. Диди.
ВЛАДИМИР. Кажи.
ЕСТРАГОН. Не мога повече.
ВЛАДИМИР. Така си мислиш.
ЕСТРАГОН. Дали да не се разделим? Може би ще е по-добре.
ВЛАДИМИР. Утре ще се обесим. (Пауза.) Освен ако не дойде Годо.
ЕСТРАГОН. А ако дойде?
ВЛАДИМИР. Ще бъдем спасени.
Владимир сваля шапката си — шапката на Лъки, — гледа вътре в нея, пъха ръката си, изтърсва я, слага си я отново.
ЕСТРАГОН. Е, тръгваме ли?
ВЛАДИМИР. Вдигни си панталона.