ЕСТРАГОН. Какво?
ВЛАДИМИР. ВДИГ-НИ си панталона.
ЕСТРАГОН. Вярно.
Вдига си панталона. Мълчание.
ВЛАДИМИР. Е, тръгваме ли?
ЕСТРАГОН. Да вървим.
Не се помръдват.
Завеса
Самюъл Бекет през годините
1906 — На 13 април във Фоксрок, предградие на Дъблин, в скромно семейство на протестанти се ражда Самюъл Бекет.
1913–1923 Ученик в „Портъра Ройъл Скул“, после в колежа „Тринити“. Учи френски и италиански, занимава се с бокс и ръгби.
1926 — Първо пътешествие във Франция.
1928 — Установява се в Париж и преподава английски в „Екол нормал“. Сприятелява се с Джеймс Джойс.
1929 — Пише есето „Данте…, Бруно…, Вико…, Джойс“. Запознава се с Езра Паунд.
1930 — Обявен е конкурс за стихотворение на тема „Времето“. Бекет се включва в последния момент и го печели с поемата „Курвоскоп“. Наградата е 10 лири стерлинги.
1931 — Преподава френски в колежа „Тринити“ в Дъблин, но скоро се отказва. Написва пиесата „Кид“ (пародия на „Сид“), поставя я и сам играе в нея. Пиесата издържа две представления.
Пътува във Франция и Германия. Бях приел да бъда един Обломов — пише на Джойс.
1933 — Съчинява кратки текстове, обединени под заглавието „Повече убождания отколкото ритници“. След смъртта на баща си се установява в Лондон, където живее бедно.
1934 — В Лондон излизат от печат „Повече убождания…“. Никакъв успех.
1935 — Живее самотно в Лондон. Написва романа „Мърфи“ — героят, затворник на Града и неговите миражи, е в лудница и очаква смъртта си. В началото бе каламбурът. И тъй нататък. (Из „Мърфи“) Издателите отхвърлят ръкописа. Сега се скапвам с най-висока скорост — пише Бекет до свой приятел.
1936 — Пътуване в Германия.
1937 — Отново в Париж. Първи опити да пише на френски. Сближава се с Дюшан и Джакомети. Продължава приятелството му с Джойс.
1938 — „Мърфи“ излиза в Лондон. Дилън Томас изразява възторга си. Бекет превежда романа на френски, но всички парижки издатели, на които го предлага, го отхвърлят. Заживява с пианистката Сюзан Дюменил, за която ще се ожени десет години по-късно.
1939 — Обявяването на войната го сварва в Ирландия. Бекет се връща в Париж. Предпочитам Франция във война, отколкото Ирландия в мир — пише на Сюзан.
1940 — Франция е окупирана. Бекет остава в Париж. Бегло участие в Съпротивата.
1942 — За да избяга от Гестапо, Бекет се преселва във Воклюз. Пише на английски романа „Уат“ — дълъг монолог на един скитник.
1945 — След Освобождението се завръща в Париж.
1946 — Пише на френски „Мерсие и Камие“ (Словесна схватка между мъж и жена, които не се понасят и говорят безспир, за да не се унищожат. За Бекет словото е единственият материал, способен да запълни празнотата на тялото и духа.), „Първа любов“, „Отхвърленият“, „Сюита“, „Успокоителното“. При кратко пътуване до Ирландия една нощ пред морето получава своеобразно прозрение, което по-късно описва в „Последният запис“: Стана ми ясно, че тъмнината, която винаги настървено бях отхвърлял, е всъщност най-доброто у мен. След тази нощ избира френския за език, на който да пише: На английски неволно изпадаш в поезия. На френски е по-лесно да се пише без стил.
1947 — В Париж излиза френският превод на „Мърфи“. Съчинява пиеса в три действия, публикувана след смъртта му — „Елефтерия“.
1948 — Пише на френски романа „Молой“. Когато написах първото изречение, не знаех накъде то ще ме отведе. Всичко се разви от само себе си. Продължава с романа „Малоун умира“, където героят казва: Ще могат да ме погребат, вече няма да бъда видим на повърхността. А дотогава ще си разправям истории.
Пише „В очакване на Годо“.
1949 — Пише романа „Думи няма“. Трябва да говоря, макар да нямам да кажа нищо, нищо освен чуждите думи. (…) И тъй, трябва да се продължава, значи ще продължавам, трябва да се изричат думи, докато ги има, трябва да се изричат, докато те ме намерят, докато ми говорят — странна мъка. Пълен разпад. Няма Аз, няма Имам, няма Съм, няма подлог, няма допълнение, няма сказуемо. Няма начин да се продължава… В края на моето дело има само прах: назоваемото… (Из „Думи няма“)
1950 — Пише разкази, публикувани по-късно под наслов „Текстове за нищо“. Мисля с кръвта си… Също и с думи, бавни, подлогът умира, преди да достигне сказуемото, думите спират и те. Но говоря, с всяка година все по-тихо. Може би. И по-бавно, с всяка година все по-бавно… (…) Това е мълчание и не е мълчание, няма никого и има някого. (Из „Текстове за нищо“) Сюзан предлага ръкописа на „В очакване на Годо“ на режисьора Роже Блен.