Съвсем наблизо се чува ужасяващ вик. Естрагон изпуска моркова. Двамата се вкаменяват, след това се спускат към кулисата. Естрагон се спира насред път, връща се обратно, взима моркова, пъха го в джоба си, тича към Владимир, който го чака, отново се спира, връща се, грабва обувката си и след това бяга при Владимир. Прегърнати, свити, обърнали гръб на заплахата, те чакат.
Влизат Поцо и Лъки. Първият направлява втория с помощта на въже, вързано около врата му, така че в началото се вижда само Лъки, следван от въжето, дълго толкова, колкото Лъки да стигне до средата на сцената преди още Поцо да е излязъл иззад кулисата. Лъки носи тежък куфар, сгъваем стол, кошница с провизии и — преметнато на ръката му — палто; Поцо държи камшик.
ПОЦО (зад кулисата). По-бързо! (Плющене на камшик. Поцо се появява. Те прекосяват сцената. Лъки минава пред Владимир и Естрагон и излиза. Поцо, забелязвайки Владимир и Естрагон, се спира. Въжето се опъва. Поцо силно го дърпа.) Назад! (Шум от падане. Лъки е паднал с целия си товар. Владимир и Естрагон го гледат, раздвоени между желанието да се спуснат да му помогнат и страха да се намесят в нещо, което не ги засяга. Владимир прави крачка към Лъки, Естрагон го задържа за ръкава.)
ВЛАДИМИР. Пусни ме!
ЕСТРАГОН. Стой мирно.
ПОЦО. Пазете се! Той е зъл. (Естрагон и Владимир го гледат.) Към чужди хора.
ЕСТРАГОН (тихо). Той ли е?
ВЛАДИМИР. Кой?
ЕСТРАГОН. Е, как кой?
ВЛАДИМИР. Годо?
ЕСТРАГОН. Да.
ПОЦО. Да ви се представя: Поцо.
ВЛАДИМИР. Не, разбира се.
ЕСТРАГОН. Той каза Годо.
ВЛАДИМИР. Не бе.
ЕСТРАГОН (към Поцо). Не сте ли господин Годо, господине?
ПОЦО (със страховит глас). Аз съм Поцо! (Пауза.) Нищо ли не ви говори това име? (Пауза.) Питам ви: нищо ли не ви говори това име?
Владимир и Естрагон се споглеждат въпросително.
ЕСТРАГОН (преструва се, че се мъчи да си спомни). Боцо… Боцо…
ВЛАДИМИР (по същия начин). Поцо…
ПОЦО. ПППОЦО!
ЕСТРАГОН. А, Поцо… да… Поцо…
ВЛАДИМИР. Поцо или Боцо?
ЕСТРАГОН. Поцо… не, не се сещам.
ВЛАДИМИР (примирително). Познавах едно семейство Гоцо. Майката шиеше на гергеф.
Поцо се приближава към тях със заплашителен вид.
ЕСТРАГОН (бързо). Ние не сме тукашни, господине.
ПОЦО (спирайки). Все пак сте човешки същества, нали? (Слага очилата си.) Доколкото виждам. (Сваля очилата си.) От същия род като мен. (Той избухва в шумен смях.) От същия род като Поцо! По Божие подобие!
ВЛАДИМИР. Е, да…
ПОЦО (рязко). Кой е Годо?
ЕСТРАГОН. Годо?
ПОЦО. Вие ме взехте за Годо.
ВЛАДИМИР. О, не, господине, нито за миг, господине.
ПОЦО. Кой е той?
ВЛАДИМИР. Ами един… един познат.
ЕСТРАГОН. Нищо подобно, ние почти не го познаваме.
ВЛАДИМИР. Разбира се… не го познаваме много добре, но все пак…
ЕСТРАГОН. Ако питате мен, аз изобщо не бих могъл да го позная.
ПОЦО. Вие ме взехте за него.
ЕСТРАГОН. Понеже… в тъмното… от умората… слабостта… чакането… признавам си… за миг помислих, че…
ВЛАДИМИР. Не го слушайте, господине, не го слушайте!
ПОЦО. Чакането? Значи, сте го чакали?
ВЛАДИМИР. Е…
ПОЦО. Тук? В моите земи?
ВЛАДИМИР. Не знаехме, че не бива.
ЕСТРАГОН. С най-добри намерения.
ПОЦО. Пътят е на всички.
ВЛАДИМИР. Това точно си казахме и ние.
ПОЦО. За срам и позор, но е така.
ЕСТРАГОН. Няма какво да се прави.
ПОЦО (с великодушен жест). Да не говорим повече затова. (Дърпа въжето.) Стани! (Пауза.) Всеки път, като падне, заспива. (Дърпа въжето.) Стани, мършо! (Шум. Лъки се е надигнал и събира падналия багаж. Поцо дърпа въжето.) Назад! (Лъки влиза заднишком.) Стой! (Лъки спира.) Кръгом! (Лъки се обръща. Към Владимир и Естрагон, приветливо.) Приятели мои, щастлив съм, че ви срещнах. (При техните смаяни физиономии.) Да, много щастлив. (Дърпа въжето.) Ела! (Лъки се приближава.) Стой! (Лъки спира. Към Владимир и Естрагон.) Да, пътят е дълъг, когато човек върви сам в продължение на… (поглежда часовника си) в продължение на… (пресмята) шест часа, да, точно така, шест часа непрекъснато, без да срещне жива душа. (Към Лъки.) Палтото! (Лъки оставя куфара, приближава се, подава палтото, отстъпва, вдига пак куфара.) Дръж! (Поцо му подава камшика, Лъки се приближава и тъй като няма свободна ръка, се навежда и поема камшика със зъби, след това отстъпва. Поцо започва да облича палтото си, спира.) Палтото! (Лъки оставя всичко, приближава се, помага на Поцо да си облече палтото, отстъпва, събира багажа.) Става хладно. (Закопчава палтото си, навежда се, оглежда се, изправя се.) Камшика! (Лъки се приближава, накланя се. Поцо му изтръгва камшика от устата. Лъки се оттегля.) Така е, приятели мои, не мога да се лишавам дълго време от обществото на себеподобни. (Слага си очилата и поглежда своите двама себеподобни.) Дори когато те не са съвсем подобни на мен. (Сваля си очилата. Към Лъки.) Стола! (Лъки бързо оставя куфара и кошницата, приближава се, разпъва сгъваемия стол, оставя го, отстъпва, вдига отново куфара и кошницата. Поцо гледа стола.) По-близо! (Лъки оставя куфара и кошницата, приближава се, помества стола, отстъпва, вдига куфара и кошницата. Поцо сяда, поставя върха на камшика си на гърдите на Лъки, бута го.) Назад! (Лъки отстъпва.) Още! (Лъки отстъпва още.) Стой! (Лъки спира. Към Владимир и Естрагон.) Затова, с ваше позволение, ще остана за малко при вас, преди да съм поел нататък. (На Лъки.) Кошницата! (Лъки се приближава, подава кошницата, отстъпва.) От свежия въздух човек огладнява. (Отваря кошницата, изважда отвътре част от пиле, комат хляб и бутилка вино. На Лъки.) Кошницата! (Лъки се приближава, взима кошницата, отстъпва, застава неподвижно.) По-далече! (Лъки отстъпва.) Там! (Лъки спира.) Вони. (Гълта направо от гърлото на бутилката.) За ваше здраве. (Оставя бутилката и започва да яде.)