ЕСТРАГОН (плахо). Господине…
ПОЦО. Какво има, момчето ми?
ЕСТРАГОН. Ами нали няма да… ъ-ъ-ъ… нали нямате нужда вече от… костите… господине?
ВЛАДИМИР (възмутен). Не можеш ли да почакаш малко?
ПОЦО. Няма нищо, няма нищо, напълно естествено. Дали ми трябват костите ли? (Той ги побутва с края на камшика.) Не, лично аз нямам нужда от тях. (Естрагон прави крачка към костите.) Но… (Естрагон се спира.) Поначало те се падат на носача. Него трябва да питате. (Естрагон се обръща към Лъки, колебае се.) Попитайте го, попитайте го, не се страхувайте, той ще ви каже.
Естрагон отива към Лъки, спира се пред него.
ЕСТРАГОН. Господине… извинявайте, господине…
Лъки не реагира. Поцо изплющява с камшика. Лъки вдига глава.
ПОЦО. На тебе говорят, свиня такава. Отговаряй! (Към Естрагон.) Питайте.
ЕСТРАГОН. Извинете, господине, тия кости искате ли ги?
Лъки гледа продължително Естрагон.
ПОЦО (превъзнася се). „Господине!“ (Лъки навежда глава.) Отговаряй! Искаш ли ги, или не ги искаш? (Лъки мълчи. Към Естрагон.) Тогава, ваши са. (Естрагон се нахвърля на костите, събира ги и започва да ги гризе.) Странна работа все пак. За пръв път се отказва от тях. (Гледа Лъки с тревога.) Надявам се, че няма да вземе да ми се разболее. (Смуче лулата си.)
ВЛАДИМИР (избухва). Позор!
Мълчание. Естрагон, изненадан, спира да гризе, поглежда Владимир и Поцо един подир друг. Поцо е много спокоен, а Владимир все по-смутен.
ПОЦО (към Владимир). За нещо конкретно ли намеквате?
ВЛАДИМИР (решава се и изстрелва). Да се отнасяте към един човек (сочи Лъки) по този начин… това според мен е… едно човешко същество… не… това е позор!
ЕСТРАГОН (нежелаейки да остане по-назад). Срам! (Отново захваща да гризе.)
ПОЦО. Несправедливи сте. (Към Владимир.) На колко сте години, ако не е тайна? (Пауза.) Шейсет?… Или седемдесет?… (Към Естрагон.) На колко е години?
ЕСТРАГОН. Питайте го.
ПОЦО. Недискретен съм. (Изпразва лулата си, като я чука по дръжката на камшика си, става.) Ще ви напусна. Благодаря за компанията. (Размисля.) А може да изпуша още една лула с вас. Какво ще кажете, а? (Те не казват нищо.) О, аз не съм голям пушач, пуша малко, нямам навик да изпушвам две лули една след друга. (Вдига ръка до сърцето си.) Сърцето ми се разтупа. (Пауза.) От никотина е, поглъщаме го, въпреки че уж се пазим. (Въздъхва.) Няма как. (Пауза.) Но може би вие не сте пушачи. Пушачи ли сте? Или не? Всъщност това са подробности. (Пауза.) Но как сега да седна отново с достойнство, когато станах вече? Без да излезе — как да кажа? — че съм се огънал? (Към Владимир.) Какво казахте? (Пауза.) Може би не сте казали нищо? (Пауза.) Няма значение. Чакайте… (Размишлява.)
ЕСТРАГОН. Ох, сега е по-добре. (Хвърля костите.)
ВЛАДИМИР. Да тръгваме.
ЕСТРАГОН. Вече?
ПОЦО. Един момент. (Дърпа въжето.) Стола! (Посочва с камшика, Лъки помества стола.) Още! Тук! (Сяда отново. Лъки отстъпва, вдига куфара и кошницата.) Ето че пак се настаних! (Започва да тъпче лулата си.)
ВЛАДИМИР. Да тръгваме.
ПОЦО. Надявам се, че причината не съм аз? Останете още малко, няма да съжалявате.
ЕСТРАГОН (надушвайки милостинята). Имаме време.
ПОЦО (след като е запалил лулата си). Втората никога не е тъй сладка (изважда лулата от устата си, съзерцава я), като първата, искам да кажа. (Слага лулата в устата си.) Но все пак е добра.