ВЛАДИМИР. Аз си тръгвам.
ПОЦО. Не може вече да понася присъствието ми. Наистина не съм много човечен, но това причина ли е? (Към Владимир.) Размислете, преди да извършите една неразумна постъпка. Да речем, че тръгнете сега, докато е още светло, защото въпреки всичко още е светло. (И тримата гледат към небето.) Добре. И какво ще стане в такъв случай? (Вади лулата от устата си, гледа я.) Угасна. (Запалва отново лулата си.) В такъв случай… в такъв случай… какво ще стане с вашата среща с оня… Годе… Годо… Годен… (Пауза.) Да де, ясно ви е, с тоя, от когото зависи вашето бъдеще… (Пауза.) Така де, вашето близко бъдеще.
ЕСТРАГОН. Той е прав.
ВЛАДИМИР. Откъде знаете?
ПОЦО. А, ето че ми проговори! Още малко и ще се сприятелим.
ЕСТРАГОН. Защо не остави този багаж?
ПОЦО. Аз също ще бъда щастлив да се срещна с него. Колкото повече хора срещам, толкова по-щастлив се чувствам. И от най-голямото нищожество човек се учи, обогатява се, вкусва по-добре своето щастие. Вие например (той ги оглежда внимателно, един след друг, докато те разбират ясно, че се отнася до тях), вие например, кой знае, може пък и да сте ми донесли нещо.
ЕСТРАГОН. Защо не остави този багаж?
ПОЦО. Но това би ме учудило.
ВЛАДИМИР. Зададоха ви въпрос.
ПОЦО (възхитен). Въпрос ли? Кой? Какъв въпрос? (Пауза.) Преди малко се обръщахте, треперейки, към мен с „господине“. А сега ми задавате въпроси. Това няма да свърши добре.
ВЛАДИМИР (към Естрагон). Мисля, че ще те чуе.
ЕСТРАГОН (който отново обикаля около Лъки и го оглежда). Какво?
ВЛАДИМИР. Сега можеш да го попиташ. Той е предупреден.
ЕСТРАГОН. Какво да го питам?
ВЛАДИМИР. Защо оня не оставя багажа.
ЕСТРАГОН. И аз се питам.
ВЛАДИМИР. Питай го него, де.
ПОЦО (който е следил тези реплики с трескаво внимание от страх да не би въпросът да се изгуби). Питате ме защо не оставя багажа, както казвате вие?
ВЛАДИМИР. Да.
ПОЦО (към Естрагон). Вие също ли ме питате?
ЕСТРАГОН (продължава да обикаля около Лъки). Той пухти като тюлен.
ПОЦО. Ще ви отговоря. (Към Естрагон.) Но стойте на едно място, моля ви си, изнервяте ме.
ВЛАДИМИР. Ела тук.
ЕСТРАГОН. Какво има?
ВЛАДИМИР. Той ще говори.
Неподвижни, един срещу друг, те чакат.
ПОЦО. Идеално. Всички ли сте тук? Всички ли ме гледате? (Поглежда към Лъки, дърпа въжето. Лъки вдига глава.) Гледай ме, свиня такава! (Лъки го гледа.) Чудесно. (Слага лулата в джоба си, изважда малък пулверизатор, пръска си в гърлото, прибира пулверизатора в джоба си, прочиства гърлото си, плюе, изважда отново пулверизатора, отново пръска в гърлото си, прибира пулверизатора.) Готов съм. Всичко ли ме слушате? (Гледа Лъки, дърпа въжето.) Ела тук! (Лъки се приближава.) Тук! (Лъки спира.) Готови ли сте всички? (Гледа ги и тримата, последен Лъки, дърпа въжето.) И какво? (Лъки вдига глава.) Не обичам да говоря в празно пространство. Добре. И така. (Размишлява.)
ЕСТРАГОН. Аз си тръгвам.
ПОЦО. Какво точно ме питахте?
ВЛАДИМИР. Защо той не…
ПОЦО (гневно). Не ме прекъсвайте! (Пауза. По-спокойно.) Ако всички говорим едновременно, никога няма да се разберем. (Пауза.) За какво говорех? (Пауза. По-силно.) За какво говорех?
Владимир играе с мимики човек, който носи тежък товар. Поцо го гледа, без да разбира.
ЕСТРАГОН (силно). Багажа! (Сочи с пръст към Лъки.) Защо? Непрекъснато го носи. (Играе човек, който се превива, задъхвайки се.) Никога не оставя. (Разтваря ръце, изправя се с облекчение.) Защо?
ПОЦО. А, разбирам. Трябваше по-рано да ми го кажете. Защо не си почине? Нека се опитаме да изясним. Нима няма право? Има. Значи не иска? Да, това е логично. А защо не иска? (Пауза.) Господа, ще ви отговоря.
ВЛАДИМИР. Внимание!
ПОЦО. За да ми направи добро впечатление, за да го задържа.
ЕСТРАГОН. Как така?
ПОЦО. Може би не се изразих добре. Той иска да ме омилостиви, за да се откажа от мисълта да го изоставя. Не, и това не е точно.