— Баща ти е погребан в англиканско гробище, а аз мислех, че си еврейка — обади се Саша.
Двете седяха в едно малко кафене на брега на морето. Приливът беше в най-ниската си точка и дългокраки морски птици крачеха наперено по калните наноси. Далеч на хоризонта се виждаха очертанията на огромен контейнеровоз, наподобяващ градски пейзаж. Нито в кафенето, нито на чакълестия бряг отвън имаше хора. Саша се чувстваше така, все едно беше попаднала накрай света.
— Мислеше, че съм еврейка?
— Да. Не си ли?
— Не. — Фрида се поколеба, а след това каза с усмивка: — Дядо ми беше евреин, но не и баба ми, така че децата му не са евреи, нито пък аз.[3] А майка ми — додаде тя сухо — определено не е еврейка.
— Тя жива ли е?
— Освен ако братята ми не са забравили да ми съобщят, да.
Саша примигна и се наведе напред.
— Братята ти?
— Да.
— Значи, нямаш само един брат?
— Имам двама братя.
— Винаги си споменавала само за Дейвид. Не знаех, че има и друг.
— Не е имало повод да го споменавам — каза Фрида лаконично.
— Не е имало повод? Но нали той ти е брат?
— Знаеш за Дейвид, защото той е бившият съпруг на Оливия и баща на Клои.
— Разбирам — промърмори Саша, знаейки, че няма смисъл да я разпитва повече. Даде си сметка, че през последните няколко часа беше научила за Фрида повече, отколкото през целия период на тяхното приятелство.
Тя бодна забуленото яйце и се загледа в рохкия жълтък, който изплува отгоре и се стече на тънка струйка в чинията. Накрая попита:
— Какво смяташ да правиш?
— Все още не съм решила. А и нали знаеш, че всички го смятат за мъртъв.
На връщане Фрида мълча през повечето време. Когато Саша я попита за какво си мисли, тя не можа да отговори веднага.
— Не знам — отвърна Фрида след дълга пауза. — За нищо особено.
— Не би приела такъв отговор от някой твой пациент.
— Никога не съм била добър пациент.
След като се разделиха и Саша се отдалечи с колата си, Фрида си влезе вкъщи. Вътре тя сложи веригата и пусна резето на входната врата. Качи се горе в спалнята. Съблече якето си и го хвърли на леглото. Щеше да си вземе хубава гореща вана, после щеше да се качи в малкото си ателие на тавана и да нарисува нещо: хем щеше да се съсредоточи, хем нямаше да мисли за нищо. Замисли се за гробището, за пустия морски бряг. Съблече пуловера си. Започна да разкопчава копчетата на ризата си, но се спря. Беше чула нещо. Не беше сигурна дали шумът идваше отвътре, или се чуваше някъде далеч отвън. Тя застина на мястото си. Дори спря да диша. Отново чу същия шум — леко стържене. Идваше от вътрешността на къщата, беше някъде наблизо, на същия етаж. Усещаше вибрациите му. Помисли си за входната врата на долния етаж, здраво заключена с резето и веригата. Опита се да изчисли колко щеше да ѝ отнеме затрудненото слизане по стълбите и отключването на вратата. Нямаше да успее. Помисли си за мобилния телефон в джоба си. Дори ако шепнешком се обадеше, какво щеше да постигне? Полицията щеше да пристигне след десет, след петнайсет минути и щеше да се озове пред заключената врата.
Фрида усети как сърцето ѝ препуска. Опита се да овладее дишането си. Започна бавно да брои до десет. Огледа се наоколо за място, където да се скрие, но това едва ли щеше да помогне. Беше вдигнала достатъчно шум, когато влизаше в стаята си. Взе една четка за коса от тоалетната масичка. Беше отчайващо крехка и чуплива. Порови в джоба на якето си и извади една химикалка. Стисна я здраво в шепата си. Поне беше остра. И макар и да знаеше, че е неразумно, тя се измъкна предпазливо от спалнята и излезе на стълбищната площадка. Щеше да отнеме само няколко секунди. Ако успееше да слезе по стъпалата, без да се чуе скърцане, то тогава…
Отново се появи стържене, този път по-силно, а наред с това и нещо като подсвиркване. Идваше някъде от площадката, по-точно от банята. Подсвиркването продължи. Фрида почака няколко секунди, после се приближи и отвори широко вратата. Отначало изпита странното усещане, че е в чуждо помещение или в чужда къща. Нищо не беше на мястото си. Виждаше се гипсова мазилка, голи водопроводни тръби и огромно празно пространство. Банята изглеждаше някак си по-голяма, а в ъгъла една приведена човешка фигура се мъчеше да отвинти нещо.
— Джоузеф — каза тя със слаб глас. — Какво става тук?
Джоузеф беше неин близък приятел — строителен работник от Украйна, който се бе появил в живота ѝ по твърде необичаен начин, падайки през дупка в тавана на кабинета ѝ, докато тя провеждаше терапевтичен сеанс със свой пациент. Той упорито не бе приел отговор "не" и изпитваше фанатична привързаност към нея. Сега я погледна втренчено и се усмихна малко смутено.
3
Според каноните на юдейската религия децата от смесени бракове между евреи и други етноси се считат за евреи само ако майката е еврейка. —