— Джери Колиър, така ли?
— Да. Тази къща е негова. В мазето има и още един мъж — Джим Фиърби, но той е мъртъв. Помощта дойде твърде късно за него.
Над нея кръжаха лица — анонимни, с неясни черти; устни се отваряха и се разтягаха; големи очи бяха вперили погледи в нея. Някой говореше нещо, но тя продължи да обяснява, без да обръща внимание на нищо.
— В градината ще намерите заровени трупове. — Тя вече не знаеше дали говори тихо, или изрежда всичко на висок глас, като от амвон. — А може би и в мазето.
Сгушената на стъпалата Шарън Гибс беше вдигната на носилка. От изпитото ѝ, мръсно лице големите ѝ очи гледаха умоляващо Фрида. От къщата изнесоха Лорънс Дос, все още овързан с въжето за простиране. Очите му се стрелкаха насам-натам и за кратко се спряха върху Фрида. Двамата се изгледаха втренчено и после той извърна глава.
— Може ли някой да съобщи на Карлсън? — продължи Фрида.
— Карлсън?
— Главен криминален инспектор Малкълм Карлсън.
Една жена свали напоения с кръв шал на Фрида от врата на Джоузеф и уви раменете му с одеяло. Той се изправи, едър и замаян, олюлявайки се леко. Фрида го прегърна, като внимаваше да не притисне висящата му ръка, и сложи главата си на гърдите му. Почувства как сърцето му биеше лудо и усети мириса му на пот и кръв.
— Сега ще се погрижат за теб — каза тя. — Справи се отлично, Джоузеф.
— Аз ли?
— Да. Ще пиша на синовете ти и ще им разкажа. Те много ще се гордеят с теб.
— Ще се гордеят?
— Да, ще се гордеят.
— Но ти…
— Много скоро ще дойда да те видя. — Тя погледна към жената. — Къде ще го откарате?
— В болницата "Сейнт Джордж".
След като качиха Джоузеф в линейката, от къщата изкараха тялото на Фиърби. Лицето му беше покрито, виждаше се само бялата му коса. От долния край на одеялото стърчаха краката му: обувките му бяха стари и износени, а връзката на едната беше развързана.
Линейките потеглиха и Фрида изведнъж остана сама. На улицата продължаваха да се трупат хора, в къщата светлината беше неестествено ярка, а отвътре се чуваха различни шумове и гласове. Но тук, на това малко парче земя, тя най-после беше насаме със себе си. Зад нея вратата зееше отворена подобно на грозна уста, от която се носеше задушлива смрад.
— Фрида Клайн?
Пред нея стоеше мъж и закриваше светлината.
— Да.
— Спешно трябва да говоря с вас. Ще се забавя само още няколко минути. Бихте ли ме изчакали тук, моля?
И Фрида отново остана сама. Телефонът ѝ иззвъня. Тя го погледна — Санди — но не отговори. После го изключи.
Без да мисли какво прави, тя стана и влезе в къщата. Никой не я спря и дори като че ли не я забелязаха. Тя излезе през задната врата в градината. Беше със същите размери и форма като тази на Лорънс Дос и беше пълна с цветя. Ярки, красиви, уханни цветя — божури; рози, напръстници, лупини; може би се хранеха от труповете, помисли си Фрида. Може би затова бяха толкова едри, ярки и пъстри. Тя тръгна надолу по моравата, мина покрай добре поддържана зеленчукова градина и накрая стигна до плитката, кафява река Уандъл. По дъното ѝ се виждаха бели камъчета, а във водата плуваха малки тъмни рибки. Зад нея беше светът с неговото изобилие от звуци, но тук се чуваше само тихият ромон на тясното поточе. Край нея се стрелна лястовица, която прелетя ниско, а после се устреми високо във вечерното небе.
Тя знаеше, че трябва да се върне у дома. Сети се за нещо, което като дете беше прочела в една книга. Ако си се изгубил в джунглата, намери поток и тръгни надолу по течението му и той ще те отведе до по-голяма река или море. Този малък ручей щеше да я отведе у дома.
Фрида събу сандалите си, нави крачолите на дънките си и нагази във водата. Не беше студена, а хладна и стигаше до глезените ѝ. Тя повървя, стъпвайки предпазливо по каменистото дъно, докато стигна до градината на Лорънс Дос. Там двамата бяха пили чай и той ѝ беше показал тази малка река. Спомни си как ѝ разказваше кротко и приятелски:
... правехме малки хартиени лодки, пускахме ги в потока и ги гледахме как се отдалечават. Аз им казвах, че след три часа ще стигнат до Темза и ако приливът е достатъчно висок, ще отплават в морето.
Фрида прекоси реката, излезе на отсрещния бряг и стъпи на тясна, обрасла с растителност пътека, където нахлузи отново сандалите на мокрите си крака. Наоколо беше зелено, диво и труднопроходимо — гъста коприва, горски азмацук, мирис на трева, изгнили листа и влага. Тя тръгна по пътеката.