Карлсън не беше съвсем убеден.
— Ако си убил някого, едва ли ще занесеш откраднатото в местния оказионен магазин, нали така?
Кързън сви рамене.
— Тук говорим за хора, пристрастени към дрогата, а не за управители на банки. "Бърджис и син" се намира малко по-далеч. "Умникът" може да реши, че това е по-подходящият магазин. Струва си да проверите.
— Благодаря — каза Карлсън.
На излизане от къщата Кързън сложи ръката си на рамото му.
— Искаш ли да те заведа на игрището за голф? Ще ти покажа какво изпускаш.
— Не си падам по голфа и не играя голф.
— Или да те заведа на риболов? Няма да повярваш колко успокояващо действа.
— Да — кимна Карлсън. Всъщност той не си падаше и по риболова. — Да, идеята е добра. Може би когато приключим със случая. Тогава ще го отпразнуваме.
— Чувствам се едва ли не виновен, че искам да ти покажа какво изпускаш — каза на раздяла Кързън.
— Идете там с Ръсел Ленъкс, ако вече се е посъвзел — каза Карлсън на Ивет. — Виж дали ще разпознае нещо.
— Добре.
— Вземете и младока Райли.
— Ясно. — Ивет се поколеба и когато Карлсън тръгна да излиза, тя изрече на един дъх: — Може ли да ви попитам нещо?
— Разбира се.
— Обвинявате ли ме?
— Да те обвинявам? За какво? — Той, естествено, знаеше за какво — от мига, в който Фрида беше намерена да лежи полужива сред касапницата в хола на Мери Ортън, Ивет търсеше от него прошка и уверение, че вината не е била нейна.
— За това, че тогава не взех насериозно притесненията ѝ. — Ивет преглътна мъчително. Лицето ѝ беше станало аленочервено.
— Сега не е време за такъв разговор, Ивет.
— Но…
— Моментът не е подходящ — каза той. Неговата учтивост беше по-лоша от гнева му. Тя се почувства като малко дете, изправено пред любезен, но строг възрастен.
— Разбирам. Извинете. Значи, "Тандис" и "Бърджис и син".
— Точно така.
Фрида извади телефона от калъфката му и се втренчи в него. Очите я сърбяха от умора, усещаше тялото си едновременно кухо и натежало. Гробът в Съфолк[5] сега ѝ се струваше като сън — забравено късче земя, където почиваха костите на един тъжен човек. Замисли се за него — за бащата, когото не беше успяла да спаси. Със сетивата си усети силната му ръка, която държеше нейната, неизменния мирис на тютюн и уханието на карамфилово масло от неговия афтършейв. Представи си неговата безнадеждност. Натежалата му фигура. А Дийн Рийв беше седял там с наглата си усмивка.
Котаракът се промуши през отвора на задната врата и двамата впериха погледи един в друг. После, като продължаваше да стиска в ръка телефона, тя бавно се заизкачва по стълбите — това все още ѝ струваше физически усилия — и влезе в спалнята. Седна на леглото и се загледа навън през прозореца, където мракът постепенно се спускаше над града, правейки го загадъчен и непроницаем. Накрая, натискайки цифра след цифра, Фрида набра номера.
— Ало — каза тя.
— Фрида! — Тя усети топлината в гласа му.
— Ало.
— Не преставам да си мисля за теб.
— Къде си сега?
— В кабинета си. С пет часа назад от теб.
— С какво си облечен?
— Сив костюм. Бяла риза. А ти?
Фрида огледа дрехите си.
— Дънки и бежово-кафяв пуловер.
— Къде си?
— Седнала съм на леглото в спалнята.
— Как ми се иска и аз да съм седнал на леглото ти.
— Добре ли спа през нощта?
— Да. Сънувах, че се пързалям на кънки. А ти?
— Дали съм сънувала, че се пързалям на кънки?
— Не, дали спа добре.
— Амиии… да.
— Значи, не си.
— Санди? — Тя искаше да му разкаже как е минал денят ѝ, но думите някак си не идваха. Той беше много, много далеч.
— Да, скъпа моя Фрида?
— Мразя това.
— Кое?
— Всичко това.
— Това, че се чувстваш слаба ли?
— И това също.
— Това, че съм тук? — Последва пауза. — Какъв е този шум? Гръмотевици ли има?
— Моля? — Фрида се огледа наоколо и разбра за какво я пита. На нея този шум вече не ѝ правеше впечатление. — Поставят ми нова вана.
— Нова вана?
— Всъщност идеята не е моя. Това е подарък от Джоузеф.
— Звучи чудесно.
— Още не са докарали ваната. В момента къртят и пробиват с бормашина. Навсякъде е покрито с прах, включително и няколко твои ризи — оставил си ги тук.