Прекалено много призраци. Прекалено много мъртви хора в живота ѝ. Зад нея вече имаше цяла тълпа. Призракът на самата нея — млада и жизнелюбива. Човек започва своето пътешествие в живота неопитен и изпълнен с надежда. Баща ѝ. Понякога тя все още го виждаше не само в сънищата си, но и сред лицата, с които се разминаваше по улиците. Имаше нещо, което искаше да му каже, но вече не си спомняше какво бе то. Около нея се спускаше мрак. Душата ѝ стенеше от болка.
Мина покрай стар изоставен склад, боядисан с грозен син цвят и нашарен с графити. Изпочупени прозорци. Човек можеше да се скрие вътре. Може би и той бе пълен с мъртъвци или с изчезнали хора. Не можеш да надникнеш навсякъде. Никога няма край, винаги има още някой, и тя беше уморена. Това не беше умора, от която тялото се отпуска, а мислите се замъгляват. Нейната умора беше остра и настойчива. Умора като кама, като непрестанно въртящ се воденичен камък. Шарън Гибс беше жива, но Лайла беше мъртва. И другите бяха мъртви. Кости в богата почва, от която се хранеше градина, пълна с цветя.
Пътеката стана по-широка. Реката беше бавна и кафява. Ако легнеше тук, край нея, дали някога щеше да стане? Ако Санди беше тук, щеше ли да му каже? Ако Саша беше тук, щеше ли най-после да се разплаче? Или да потъне в сън? Кога щеше да дойде мигът, в който щеше да започне да спи с наслада? Да спи дълбоко, означаваше да се отърве. Да се отърве от мъртвите, да се отърве от призраците, да се отърве от собственото си аз.
Кранове. Бодливи тръни. Изоставен парцел с порутени бараки по самия бряг на реката. Мърлява лисица с тънка проскубана опашка. Бърза като сянка тя потъна в сенките. Фрида обичаше лисици. Лисици, гарвани, сови. Някаква птица се стрелна край нея — като че ли беше прилеп. Накрая се спусна нощта. От колко време вървеше? Нейната река продължаваше да ѝ сочи пътя, луната изплува в небето, а хората, които присъстваха в живота ѝ, бяха много надалеч. Рубен, Саша, Оливия, Клои, Джоузеф, Санди, Карлсън. Пациентите ѝ се сляха в прегърбена фигура, седнала неспокойно в едно кресло, молеща я да ги спаси от самите тях. Дийн Рийв се спотайваше в един ъгъл; надничаше в един прозорец; тя чуваше стъпките му, когато наоколо нямаше никого; след него се носеше сладникавият мирис на лилии и смърт. Той беше по-реален от всеки друг.
Вече ѝ беше трудно да разбере защо поставя единия си крак пред другия, единия си крак пред другия и продължава да вдишва и да издишва въздух, сякаш тялото ѝ притежаваше онази воля, която духът ѝ повече не притежаваше. Беше се изразходила. Жизнените ѝ сокове бяха пресъхнали.
Но ето че реката стана по-широка, пътеката излезе на открито, наблизо се показа ограда, а над нея — камбанария. Водите на Уандъл я бяха довели до мястото, където образуваха малък естуар и най-накрая се вливаха във величествената Темза. Фрида стоеше на каменна алея, загледана в светлините на големия град. Отново беше намерила вярната посока и някъде там, сред пулсиращите светлини, бе нейният дом.
61
Това не беше нощ, в която да легне и да заспи. Мисли прорязваха съзнанието на Фрида, образи и гледки прелитаха пред очите ѝ. Тя седеше с изправен гръб в любимия си фотьойл, вперила поглед в празната камина, където ясно виждаше подредената градина в Кройдън. Сега сигурно копаеха с лопати рохкавата пръст и преобръщаха всичко в къщата. Спомни си как с Дос и Колиър седяха в градината. Догади ѝ се и тя затвори очи, но образите и гледките не искаха да се махнат. Стори ѝ се, че тежкият аромат на лилиите още се носеше във въздуха.
Накрая Фрида стана и се качи горе. Сложи запушалката във ваната — нейния подарък от Джоузеф — и отвори крановете; изсипа лосион за вана, докато се получи гъста пяна. Съблече мръсните си дрехи и изми зъбите си, като избягваше да се гледа в малкото огледало над мивката. Краката ѝ бяха натежали, а кожата я щипеше. Беше напълно изтощена. Накрая се потопи в горещата ароматна вода и се изтегна под повърхността ѝ. Искаше ѝ се да полежи там чак до разсъмване, с разпилени във водата коси и с пулсираща в ушите ѝ кръв.
Накрая излезе от ваната. Все още беше тъмно, но на хоризонта се виждаше светла ивица — началото на новия ден. Фрида се облече и слезе долу. Трябваше да свърши някои неща.
Най-напред позвъни по телефона — нещо, което трябваше да направи още преди дни. Той не отговори веднага, а когато се обади, гласът му беше натежал от съня.
— Санди?
— Фрида? Какво? Добре ли си?
— Не, не съм. Съжалявам.
— Почакай. — Последва пауза. Тя си го представи как сяда в леглото и светва нощната лампа. — Защо съжаляваш?