— Просто съжалявам. Ужасно съжалявам. Трябваше да ти кажа.
— Какво да ми кажеш?
— Можеш ли да дойдеш?
— Да. Разбира се.
— Имам предвид — сега.
— Да.
Това беше едно от нещата, които обичаше в него — че можеше да вземе подобно решение без колебание и без купища тревожни въпроси, на които тя не би могла да отговори. Санди просто знаеше, че тя би поискала това от него само при крайна необходимост. Той щеше да стане веднага, да си резервира полет, да направи някои уговорки с колегите си и да бъде при нея преди денят да си е отишъл, защото тя най-после се бе обърнала към него.
— Благодаря ти — каза простичко Фрида.
Тя си направи чаша силно, горчиво кафе, нахрани котарака и поля растенията в задния двор, вдишвайки с пълни гърди наситения аромат на зюмбюли и билки. После облече якето си и излезе. Беше ранно утро, свежо и влажно; по-късно щеше да изгрее ярко слънце и да стане топло. Сладостта на пролетта. Магазините все още не бяха отворили, но от малката пекарна на ъгъла се носеше аромат на прясно изпечен хляб. Един по един светваха прозорците на блоковете и на къщите; металните щори на павилионите за вестници и на малките квартални магазинчета се вдигаха с трясък нагоре. Край нея мина автобус само с един пътник, който зяпаше през прозореца. След него се зададе пощальон, който теглеше червената си количка. Утринното спокойствие на Лондон постепенно щеше да отстъпи място на шумното оживление.
Фрида стигна до Мъзуел Хил и отвори пътеводителя за Лондон, а после сви по една широка квартална улица, застроена с красиви еднофамилни къщи. Номер двайсет и седем. Отвън щетите не бяха толкова очебийни — само потъмнели тухли, тук-там овъглена дървения, счупен прозорец на първия етаж и, когато се приближи, острият мирис, който парна гърлото ѝ. Тя се поколеба, после влезе в предната градина с чакълестата пътека и лехата с червени лалета, която беше оцеляла при пожара. Оттам през големия еркерен прозорец се виждаше дневната, където пораженията ясно си личаха. Тя си представи как огънят бушува из подредените стаи, поглъщайки маси, столове, картини, врати и оставяйки черни дири по стените. Дийн беше сторил това — с нехайно движение беше напъхал напоен с бензин парцал през отвора за пощата и беше пуснал запалена клечка кибрит. Не можехме да му позволим да се измъкне безнаказано. В известен смисъл Брадшо беше прав: вината за това беше нейна.
Отляво на къщата имаше странична врата и когато я бутна с ръка, тя се отвори към градината отзад. Фрида влезе и стъпи на моравата. Оттам видя овъглените останки на оранжерия и кухня. Вече се канеше да се върне обратно, но видя нещо, което я спря.
Хал Брадшо беше там, наведен над пепелището. Той клекна и извади нещо, което очевидно е било книга, вдигна я, за да я огледа, а после я пусна отново на земята. Беше с измачкан костюм и гумени ботуши и стъпваше меко по наслоената пепел, която се пръскаше във всички посоки, а изпод краката му хвърчаха черни венчелистчета. Фрида видя лицето му — уморено и посърнало.
Той очевидно усети присъствието ѝ, защото изпъна тялото си. Погледите им се срещнаха, а изражението му стана сурово. Пред нея отново беше Хал Брадшо такъв, какъвто го познаваше: овладян, всезнаещ, готов да се отбранява.
— Е… — каза той, приближавайки се към нея. — Гледката си я бива, нали? Дойдохте да видите какви са пораженията, така ли?
— Да.
— Защо?
— Реших, че трябва да ги видя. Какво търсехте в пепелта?
— О… — Той се усмихна тъжно, вдигна изцапаните си със сажди длани, после ги отпусна. — Живота си може би. Човек събира разни неща в продължение на години и после — пуф, всичко изчезва. Питам се какво ли са означавали за мен.
Фрида се доближи до пепелището и вдигна една изгоряла книга, която се разпадна в ръцете ѝ. Видя как напечатаните думи се превърнаха в пепел и прах.
— Много съжалявам — каза тя.
— Това признание ли е?
— Съжаление.
Докато вървеше към станцията на метрото, Фрида включи мобилния си телефон и прегледа получените съобщения. Бяха толкова много — от хора, които познаваше, и от хора, които не познаваше. Предстоеше ѝ да се сблъска с медиен шум, въпроси и коментари, с публично внимание, от което се притесняваше, но засега беше сама. Никой не знаеше къде е.
Но имаше един човек, на когото непременно трябваше да се обади.
— Карлсън. Аз съм.
— Слава богу! Къде си?
— Тръгнала съм към Тутинг, към болницата.
— Ще се видим там. Но ти добре ли си?
— Не знам. А ти добре ли си?
С Карлсън се срещнаха във фоайето, където той влезе през въртящата се врата и приближи с широка крачка, докосвайки за миг рамото ѝ, докато се вглеждаше в лицето ѝ, сякаш търсеше нещо там.