— Слушай… — започна той.
— Може ли първо аз да кажа нещо?
— Типично в твой стил. — Той се усмихна с крива усмивка. Изглеждаше изтощен и напрегнат.
— Съжалявам.
— Съжаляваш?
— Да.
— Но ти беше права, Фрида. Дяволски права.
— Но направих и нещо лошо. Причиних ти неприятности. И ти се извинявам.
— О, боже, не трябва да…
— Напротив, трябва.
— Добре.
— Ходи ли там?
— Да.
— Откриха ли изчезналите момичета?
— Да, но ще отнеме повече от една нощ.
— Колко са?
— Много е рано да се каже. — Той преглътна мъчително. — Няколко.
— А открихте ли…
— Разбира се, че го открихме. Джералд Колиър не казва нищо. Абсолютно нищо. Но и не е нужно. Труповете бяха заровени в мазето му.
— Горкият Фиърби — промълви Фрида. — Заслугата е негова, не моя. Аз щях да се откажа. Той обаче не се отказа.
— Един стар журналист работохолик, вонящ на алкохол, и една все още несъвзела се от травмите си психотерапевтка — каза Карлсън с горчивина. — Вие двамата разкрихте престъпление, за което ние изобщо не подозирахме. Ние, естествено, сега ще бъдем максимално ефективни. Сега, когато вече е твърде късно. Ще идентифицираме останките и ще уведомим горките им родители; ще научим всичко за живота им и ще разберем всичко, каквото трябва, за онези двама негодници, които са безчинствали безнаказано в продължение на толкова години. Ще актуализираме компютърните данни и ще проведем разследване как е могло да се случи това. Ще се поучим от грешките си или поне това ще кажем пред медиите.
— Собствената му дъщеря — каза Фрида. — Това беше момичето, което търсех.
— Е, накрая я намери.
— Да.
— Опасявам се, че ще ти се наложи да отговаряш на много въпроси.
— Знам. Ще дойда в управлението, но по-късно, ако не възразяваш. Първо отивам да видя Джоузеф. Ти ходи ли при него?
— Джоузеф? — На мрачното лице на Карлсън се появи лека усмивка. — О, да. Вече бях при него.
Джоузеф беше настанен в самостоятелна стая. Той седеше в леглото, облечен в по-голяма по размер пижама, с бинтована глава и гипсирана ръка. Край него стоеше медицинска сестра и държеше болничния му картон. Той ѝ шепнеше нещо, а тя се кикотеше.
— Фрида! — извика той. — Моята приятелка Фрида.
— Джоузеф! Как си?
— Ръката ми е счупена — отвърна той. — Лошо счупване, казват лекарите, но чисто, така че зарасне напълно. По-късно подпишеш се на гипса. Или може би нарисуваш някоя от твоите картини.
— Боли ли те?
— Лекарствата премахват болката. Вече ядох препечена филийка. Това е Розали и е от Сенегал. Това е моята добра приятелка Фрида.
— Твоята добра приятелка, заради която едва не те убиха.
— Няма нищо. Това са нещата от живота — заключи философски Джоузеф.
На вратата се почука и в стаята влезе Рубен, следван от Саша, която носеше букет цветя.
— Боя се, че не са ви позволени цветя — обади се Розали.
— Той е герой и трябва да има цветя — каза патетично Рубен.
Саша целуна Джоузеф по брадясалата буза, а после обгърна с ръка Фрида. В очите ѝ се четяха молба и загриженост.
— Не сега — каза Фрида.
— Донесох ти вода. — Рубен измъкна малко шише от джоба си и погледна многозначително Джоузеф.
Джоузеф отпи голяма глътка, потръпна леко и предложи шишето на Фрида. Тя поклати отрицателно глава, отиде и застана до стола край прозореца. Гледката се закриваше от висока стена и се показваше само тясна ивица бледосиньо небе. Фрида видя бяла следа от самолет, но за Санди беше още много рано. Усещаше погледа на Саша върху себе си, чуваше гласа на Рубен и гръмките отговори на Джоузеф. Един специализант влезе, а после излезе. Появи се друга сестра, която буташе количка с лекарства. Скърцане на обувки по балатума. Врати се отваряха и се затваряха. Един гълъб кацна на тесния перваз и се взря в нея с око, прилично на мънисто. Саша ѝ каза нещо и тя ѝ отговори. Рубен ѝ зададе въпроси. Тя отговаряше с "да" и "не" и обясни, че ще им разкаже всичко, но по-късно. Не сега.
Санди разтвори ръце и я притисна в обятията си. Фрида усети силните удари на сърцето му и топлия му дъх в косите си. Ласкав, уверен, силен. После я пусна, отдръпна се и дълго я гледа. Едва когато видя изражението на лицето му, тя започна да осъзнава през какво беше преминала. Струваше ѝ голямо усилие да не извърне глава от състраданието и ужаса в очите му.
— Какво си направила, Фрида?
— Точно в това е въпросът. — Тя се опита да се засмее, но смехът ѝ прозвуча фалшиво. — Какво всъщност направих?