62
Фрида имаше странното усещане, че беше на сцена, но играеше неподходяща роля. Телма Скот седеше в кресло, което би трябвало да е на Фрида, а самата Фрида се преструваше на пациент. Те седяха една срещу друга и Телма гледаше право в нея с мило и предразполагащо изражение, с което искаше да внуши, че няма място за притеснение, че всичко може да бъде споделено, че всичко е позволено. Фрида познаваше това изражение, защото тя самата го използваше. Изпита леко раздразнение от факта, че Телма се опитваше да ѝ приложи този трик. Нима мислеше, че може така лесно да я заблуди?
Обстановката в кабинета на Фрида беше умишлено семпла и непретенциозна, с неутрални цветове, а няколкото картини бяха подбрани така, че да не изпращат конкретни послания. Кабинетът на Телма Скот беше съвсем различен. По стените имаше тапети с богати шарки: преплетени сини и зелени клонки, по които тук-там бяха накацали птици. Различните плоскости бяха отрупани с всякакви дрънкулки. Имаше миниатюрни стъклени бутилки, порцеланови фигурки, стъклена ваза с розови и жълти рози, кутийки за хапчета, големи порцеланови чаши, комплект чинии с изрисувани полски цветя. Но нямаше нищо, което да разкрива живота или личността на Телма Скот, освен че обичаше миниатюрни предмети. Фрида мразеше миниатюрни предмети — създаваха усещане за натруфеност и безпорядък. С удоволствие би изсипала всички тези дрънкулки в чувал за смет и би ги изнесла на улицата, за да ги вземат боклукчиите.
Телма продължаваше да я гледа с приветливото си, подканващо изражение. Фрида знаеше какво е да седиш там в очакване на първата крачка, която щеше да отбележи началото на пътешествието. На Фрида ѝ се беше случвало да седи с пациент през петдесетте минути, предвидени за сеанса, без той изобщо да продума. Понякога те просто плачеха.
Фрида се запита какво правеше тук. Имаше ли наистина нещо, за което да говори? Нима вече не беше премислила всичко — избраните от нея начини на действие, евентуалните възможности да постъпи по различен начин, нещата, които беше извършила и онези, които не беше извършила — докато лежеше будна през дългите безсънни нощи? Заради нейната намеса опитът на Ръсел Ленъкс да прикрие сина си се беше провалил и сега Тед беше в ареста. Мисълта, че е задържан, както и за всичко онова, което преживяваше, влудяваше Фрида, но той беше извършил ужасяващ акт на насилие, и то — срещу собствената си майка. Единственият му шанс бе да си признае какво беше сторил и да си понесе последствията. Съдът можеше да прояви снизхождение. С подходящата защита Тед можеше да избегне присъдата за убийство.
Някои може би мислеха, че за бъдещето на Тед би било по-добре, ако бъде оставен на свобода. Хората притежават способността да оцеляват, като погребат миналото и се опитат да го забравят. Тед може би беше намерил свой начин да изкупи вината си. Но Фрида не вярваше в това. Човек трябва да се изправи лице в лице с истината, колкото и да е болезнена, и едва тогава да продължи напред. Дори и да се опита да я погребе, тя не умира и накрая разравя с нокти земята и идва, за да търси възмездие. Но дали това беше просто нейно мнение, за което сега Тед плащаше цената?
И не плащаха ли Дора и Джудит същата цена? Мислейки си за тях, се сети за погребението, на което беше присъствала преди два дни. Имаше музика, стихове и десетки хора, но от мястото си в дъното на погребалната зала Фрида беше насочила вниманието си най-вече към двете момичета, застанали от двете страни на намръщената си благочестива леля. Косите им бяха подстригани за случая: Дора вече имаше непретенциозен бретон, а буйните къдрици на Джудит бяха орязани. Изглеждаха посърнали, сломени и дълбоко нещастни. Джудит беше видяла Фрида, красивите ѝ очи бяха проблеснали за миг, след което бе извърнала глава.
Истината: Джим Фиърби беше живял за нея и беше пожертвал всичко за нея — семейството си, кариерата си, живота си. В онези последни мигове, когато Лорънс Дос и Джери Колиър го бяха убили, дали беше разбрал, макар и за кратко, че беше открил истината? Че усилията му са били оправдани? Нейна ли беше вината за смъртта му? Беше се опитала да помогне на Фиърби и той беше загинал. Тя беше пътувала с него, беше разговаряла с него, бяха планирали действията си. Беше се възползвала грубо от приятелството си с Карлсън, за да съдейства на Фиърби, но накрая го беше предала. Фиърби се беше досетил за Дос, а самата тя не трябваше ли да се досети, че той нямаше да се справи сам? Беше се озовал преди нея в мрака на подземния свят, а тя не беше успяла да го опази.
Шарън Гибс беше спасена и върната на семейството ѝ и това все пак беше нещо. Ако Фрида и Джоузеф не бяха стигнали до нея, тя щеше да има същата участ като на останалите момичета. Бяха намерили телата им в мазето. Фрида знаеше наизуст имената им, а лицата им от снимките, които Фиърби ѝ бе показал, се бяха запечатали във въображението ѝ. Щастливи семейни фотографии на млади момичета, които не подозираха какво ги очаква. Хейзъл Бартън, Роксан Ингейтстоун, Дейзи Кру, Филипа Люис, Мария Хорсли и Лайла Дос. Имаше и седма жертва. Полицаите бяха намерили още едно заровено тяло в мазето, скелет на млада жена. Засега останките не бяха идентифицирани. Фиърби някак си я беше пропуснал, а регистрираните в полицията имена на изчезнали момичета бяха прекалено много. Карлсън ѝ каза, че са взели ДНК проба и че може да извадят късмет. Всички онези изгубени души… Но тя не преставаше да мисли за това неизвестно момиче. Беше все едно да гледаш в бездънна пропаст и най-накрая да се изгубиш в нея.