Никой не го познаваше в кафенето, но когато Райли показа полицейската си значка на бледата млада жена зад бара в кръчмата, тя му посочи двама мъже, които седяха и пиеха на една маса. Да, познаваха Били Хънт. Да, единият от тях го беше видял днес. За какво са си говорили? За нищо особено. Поздравили се и си разменили две-три думи. Къде го е видял? В другата кръчма. Коя друга кръчма? Онази на "Кентиш Таун Роуд", готическата, с черепите.[7]
Райли тръгна нагоре по "Камдън Хай Стрийт" и забеляза Мънстър, който беше паркирал пред метростанция "Камдън Таун". Влезе при него в колата.
— Какъв е планът? — попита Райли.
— Планът ли? Да го намерим и да говорим с него — отвърна Мънстър.
— Ще го задържим ли?
— Първо ще поговорим с него.
Колата спря, преди да стигнат до кръчмата. Мънстър се взря в черната фасада и поклати глава с отвращение.
— Обичах хевиметъл, когато бях дете — обади се Райли. — Това място би ми харесало.
— Когато беше дете? — повтори Мънстър със скрита ирония. — И така, знаем ли как изглежда той?
Две млади жени, облечени от глава до пети в черна кожа, и двете с бръснати глави и многобройни пиърсинги, седяха на една маса отвън.
— Е, ясно е, че не са Били Хънт, освен ако Били не е име на момиче — каза весело Райли.
На съседната маса седеше мъж с наполовина изпита халба бира и с цигара. Мъжът беше слаб и блед, със стърчаща нагоре тъмна коса, с черни джинси и смачкано сиво яке.
— Това трябва да е той — каза Мънстър.
Двамата излязоха от колата и се приближиха. Мъжът ги забеляза едва когато бяха на няколко стъпки разстояние.
— Търсим лицето Уилям Хънт — обърна се към него Мънстър.
— Само мама ме нарича "Уилям", и то само когато ми е много ядосана — отвърна мъжът.
Двамата детективи седнаха край масата.
— Добре. Били, тогава — продължи Мънстър. — Говорихме с мъж на име Джереми Бърджис. Държи оказионен магазин нагоре по съседната улица.
Хънт загаси цигарата си направо на масата, извади нова и я запали с престорена съсредоточеност.
— Не го познавам.
— Уилям — каза Мънстър. — Започваш да ме изнервяш. — Той извади от джоба си една разпечатка и я сложи на масата. — Според него ти си занесъл това в магазина му и той го е купил от теб.
Хънт обърна към себе си листа и се загледа в него. Мънстър забеляза, че дори дланите му и дългите му пръсти бяха тънки и бледи. Ноктите му бяха изгризани и въпреки това бяха кални и зацапани. — Не знам — измънка той.
— Какво означава "не знам"? — попита Мънстър. — да не би споменът ти за това старинно сребро от епохата на крал Джордж вече да се е изличил?
— Ще ме почерпите ли едно питие?
— Не, няма да те черпя питие. Какво е това според теб?
— Ако ви трябва информация, трябва да има нещичко и за мен.
Мънстър се обърна към Райли, после отново към. Хънт. Райли се усмихваше. Мънстър запази строгото си изражение.
— Вие не сте потенциален информатор. Вие сте заподозрян и ако не отговаряте на въпросите, можем веднага да ви арестуваме.
Хънт разроши с ръка косата си и тя щръкна още повече. После каза с плачлив глас:
— Всеки път, когато бъде извършена кражба, хора като вас идват и започват да ме разпитват. Нали знаете израза "без вина виновен"? Набедят ли те веднъж, че си виновен за нещо, оттам нататък ти винаги и за всичко си виновен.
Мънстър не можа да повярва на ушите си.
— И този "невинен" човек често-често лежи в затвора за обирджийство и за продажба на вещи, откраднати от други хора? И докато все още сме на темата — тези вещи не изчезват от само себе си. Крадат ги такива като теб. Не ни хвърляй прах в очите, Били. Знаем всичко за теб. Ти си пристрастен към дрогата и крадеш, за да можеш да си я купуваш.
7
Има се предвид стилът "съвременна готика", чиято основна характеристика е мрачното и мистериозното. —