— И връзката ти с тази продажба е бил Дейв, чието фамилно име не знаеш, за когото смяташ, че живее на юг от реката и с когото не можеш да се свържеш по никакъв начин.
Хънт се размърда неспокойно на стола си.
— Това е положението — смотолеви той.
— И единственият, който би могъл да потвърди алибито ти за деня на обира, е някой си Иън, също без фамилно име, който постоянно пътува. И нямаш връзка с него.
— Съжалявам — измънка Хънт.
— С други думи — заключи Мънстър — не можеш да ни кажеш нищо, което да сме в състояние да проверим, освен това, което вече знаем.
— Полицаите сте вие — отвърна Хънт. — Аз не знам какво можете да проверите и какво не можете.
— Разбира се, ако можеш да ни свържеш с онзи, от когото си получил това сребро, сериозно ще си помислим дали да не свалим обвинението срещу теб.
— Много бих желал да ви свържа с него.
— С Дейв ли?
— Аха. Но не мога.
— А има ли изобщо нещо, което можеш да ни кажеш?
— Не знам. Питайте.
— Къде прекара миналата нощ? Това поне можеш да ни кажеш.
— Бях в движение. Нямам постоянно жилище — каза Хънт.
— Човек винаги спи на конкретно място. Ти къде спа снощи?
— В една от онези жилищни кооперации близо до Чок Фарм. Там живее един приятел на мой приятел. В момента отсъства. Пуска ме да преспивам в жилището му.
— Какъв е адресът?
— Не си спомням.
— Тогава ни заведи там.
След кратко пътуване със служебната кола, тримата — Мънстър, Райли и Хънт — влязоха във вътрешния двор на една запусната и олющена сграда и се качиха нагоре по стълбите. На третия етаж Мънстър се спря и се облегна на перилата на терасата, загледан към къща, в която бе живял Уилям Морис. В сградата, в която те се намираха, бе живял Джон Ръскин. Недалеч се виждаха къщи, които, дори сега, струваха повече от един милион лири, но тук наоколо прозорците на всеки три-четири сгради бяха закрити с метални или дървени плоскости, в очакване на инвеститор, който да се заеме с ремонта им. Хънт тръгна по терасата и спря пред една врата. Извади ключ от джоба на якето си и я отключи.
— Стой, не влизай! — каза Мънстър. — Почакай тук заедно с детектив Райли.
Той влезе вътре и в него нахлуха спомени от първите му дни в полицията, когато често му се налагаше да посещава подобни места. Те миришеха на влага и мухъл и на развалена храна. Мирис на запуснатост и непукизъм. И това място не беше по-различно. Зацапаният линолеум, мръсните канапета и столове във всекидневната — всичко това беше старо и неподдържано, с изключение на новия голям телевизор с плосък екран. В кухнята мивката беше пълна с неизмити съдове, а на котлона на печката беше оставен загорял тиган. Мънстър се оглеждаше за нещо, което да не се вписва в общата картинка, нещо различно от обичайните боклуци, но като че ли нямаше никаква надежда да го намери. Нима Хънт се беше отървал от всичко? Може би трябваше да изпрати двама-трима полицаи за щателен оглед, ако, разбира се, можеше да ги осигури. Хънт беше прав. След орязването на правната помощ, идваше ред на полицейските кадри. Разсъждавайки върху това, Мънстър влезе в банята и ето че най-после откри нещо. Той си сложи латексовите ръкавици. Предметът беше доста голям и не се побираше в плика за съхраняване на улики. Мънстър повика вътре Райли и Хънт.
— Какво прави това тук?
— Това е зъбно колело и най-естествено би било да се намира в някоя голяма стара машина — заключи Райли.
Настъпи мълчание.
— Какво му пречи да е в баня? — попита невинно Хънт. — Вижте колко е хубаво. Лъскаво. Служи за украса.
— Едва ли си се любувал на лъскавината му — каза остро Мънстър. — По-скоро си се опитал да го измиеш. Откъде си го взел? Зъбни колела не се намират толкова лесно.
— Даде ми го онзи…
— Дейв ли?
— Да.
— Защо не ни каза за това?
— Не беше в инвентарния списък.
— Защо си го мил?
— За да е хубаво и лъскаво, когато го продам.
— Ще видим — рече сухо Мънстър.
Когато Мънстър се върна със зъбното колело, Карлсън го взе и го повъртя в ръцете си, преценявайки размера и теглото му. После посети Ръсел Ленъкс, който седеше отпуснат и безразличен в едно кресло, вперил в една точка погледа на кръвясалите си очи.
— Господин Ленъкс — каза той, държейки в ръка зъбното колело, чиято хладина се усещаше през латексовите ръкавици. — Виждали ли сте този предмет?
Ръсел Ленъкс се взря в зъбното колело и постоя така няколко секунди. Устните му бяха бледи, без капчица кръв.
— Да не би… — Той млъкна и притисна гърбицата на носа си с палеца и показалеца си. — да не би с това да са я убили?