— Искате да кажете, че се безпокоите, че може сериозно да нараните някого?
— Да.
— И това ли е всичко, което имате да ми кажете?
— Всичко ли? Че това не е ли достатъчно?
— Като оставим настрана притесненията на Даниел, които и вие споделяте, има ли нещо друго, което ви тревожи?
— Ами… — Той отново се размърда в креслото си, за момент отклони погледа си, после пак се загледа във Фрида. — Не спя много добре.
— Продължете.
— Отначало заспивам нормално, но по някое време се събуждам и после пак заспивам отново, или повече не мога да заспя. Тогава лежа буден в леглото и си мисля за проблемите.
— Какви проблеми?
— Нали знаете. Незначителните неща стават особено значими в три през нощта. Но на всеки човек понякога му се случва да изживява периоди на безсъние. Освен това донякъде съм си изгубил апетита.
— Не се ли храните добре?
— Не за това съм тук. — Той като че ли изведнъж се разгневи. — Дойдох при вас заради склонността си към насилие. Нужна ми е помощта ви.
Фрида седеше в червеното си кресло с изправен гръб. Снопове слънчева светлина нахлуваха през прозореца и като речен поток минаваха през стаята, където тя казваше на пациентите, потърсили помощта ѝ, че могат да споделят с нея всичко, абсолютно всичко. Ребрата я боляха, а в крака ѝ болката бе нетърпима.
— Не — каза тя накрая.
— Моля?
— Не мога да ви помогна.
— Нищо не разбирам. Идвам тук и ви казвам, че може сериозно да нараня някого, а вие ми отговаряте, че не можете да ми помогнете?
— Точно така. Аз не съм подходящият човек.
— Защо? Нали сте специалист в тази област — чувал съм за вас. Знаете всичко за хората като мен.
Фрида си помисли за Дийн Рийв — мъжа, който беше отвлякъл едно малко момиченце и след години го бе превърнал в своя покорна съпруга; който беше отвлякъл едно малко момченце и се бе опитал да го превърне в свой собствен син; който, благодарение на несъобразителността на Фрида, беше скрил в дома си и малко след това бе убил една млада жена, тъй като се бе изпречила на пътя му; който все още беше някъде тук с лукавата си усмивка и дебнещ поглед. Тя сякаш отново усети как ножът се забива в тялото ѝ.
— И какви са хората като вас? — попита Фрида.
— Знаете какви — хора, които вършат лоши неща.
— Вие вършили ли сте лоши неща?
— Все още не. Но усещам импулса вътре в себе си и не искам да излезе извън контрол.
— В случая е налице парадокс — отбеляза Фрида.
— Какъв парадокс?
— Фактът, че ме молите за помощ най-вероятно означава, че в действителност нямате нужда от помощ.
— Как така?
— Тревожи ви това, че изпитвате склонност към насилие, че не изпитвате състрадание. Но сте се вслушали в думите на Даниел. И търсите помощ. Това е белег за вътрешно прозрение.
— А измъчването на животни?
— Не бива да правите това. Но вие казахте, че е било отдавна. Така че повече не го правете.
Настъпи мълчание. Той изглеждаше смутен и объркан.
— Не знам какво да кажа.
— Може би "довиждане" — подхвърли Фрида.
След като Шеймъс си тръгна, тя отиде до прозореца и се загледа в запуснатото място през улицата. По-рано там имаше къщи, преди люлеещата се метална топка да разбие стените им, превръщайки ги в прашни отломки. Веднага след това дойдоха багери и кранове. За известно време мястото се бе превърнало в строителна площадка, с фургони и работници с каски на главите, които пиеха чай. Наоколо беше издигната ограда в очакване да се излеят основите на лъскава офис сграда. Но после работата замря — все пак, страната преживяваше икономически застой. Строителните работници, заедно с багерите, бяха напуснали обекта, макар че в средата все още се издигаше един по-малък кран. На мястото на отломките бяха израснали бурени и храсти. Всичко се бе превърнало в дива пустош. Деца се промъкваха и играеха там, бездомници се навъртаха и прекарваха нощите си. От време на време Фрида виждаше лисици, които сновяха край къпиновите храсти. Може би мястото щеше да си остане такова и занапред, помисли си тя, за да напомня на хората, че дори в такъв голям и забележителен град като Лондон някои неща са неконтролируеми и непредсказуеми, и че има кътчета, които с течение на времето обрастват с коприва и диви цветя, а някъде и със зеленчуци — жилави останки от някогашни градини, които са били унищожени.
Не. Тя не можеше да помогне на Шеймъс Дън, въпреки че слабата фигура на момчето, подстригващо косата на баща си, и лъскавите остриета, които се отваряха и затваряха, се запечатаха в съзнанието ѝ.