Скъпа моя Фрида, разбирам, че точно сега не можеш да правиш никакви планове. Но ако все пак решиш да правиш планове, моля те, не ги прави без мен, нали? Днес ходих да гледам едни картини с наситено лилави цветове. Купих си и саксии с цветя за балкона — въпреки че не съм сигурен дали ще издържат на студения вятър, който реже този град като с нож.
Мисля, че тук все пак би ти харесало. Човек може да потъне сред тълпите от непознати хора. Има дни, в които като че ли за миг зървам лицето ти сред множеството минувачи. Повдигнатата ти нагоре брадичка. Червеният ти шал. Сърцето ми внезапно трепва. Макар и заобиколен от хора, които харесвам, без теб тук се чувствам самотен. Целувки, Санди ххххх
10
Джим Фиърби никога не се предаваше: твърдоглавието му за него бе едновременно дар и проклятие. Нямаше как да го преодолее, бе се родил такъв.
Когато беше десетгодишен, по време на една училищна екскурзия беше наблюдавал демонстрация на умението да се запали огън без кибрит. Изглеждаше лесно по начина, по който го правеше човекът с камуфлажното яке — дъска с издълбан в нея прорез, дълга пръчка, шепа суха трева и дървесна кора, минута-две енергично въртене на пръчката между двете длани и се получаваше искра, която се "улавяше" от праханта и която той бавно и внимателно раздухваше, докато се получи пламък. Един по един учениците от целия клас се опитаха да направят същото, но никой не успя. Когато Фиърби се прибра вкъщи, той прекара часове наред, въртейки пръчка между дланите си, докато те накрая се ожулиха и се покриха с мехури. Ден след ден той клечеше в малкия двор зад къщата със схванат врат и възпалени длани, докато най-после в долния край на пръчката припламна малко въгленче.
Майката на Фиърби, която беше починала отдавна, приживе не пропускаше да заяви с известна гордост, че не е виждала по-корав и опърничав човек от собствения си син. Жена му казваше, че той е като кръвожадно животно, което захапе ли веднъж кокал, не го пуска. Колегите му журналисти го определяха по същия начин, веднъж с възхищение, друг път скептично и дори с презрение, а напоследък със снизходително поклащане на главата: старият Джим Фиърби и неговите странни възгледи. На Фиърби му беше все едно какво мислят. Той просто въртеше пръчката и чакаше да се появи искра, която да се превърне в пламък.
Същото се беше получило и при случая с Джордж Конли. Никой друг не се интересуваше от Конли, дори не го смятаха за човешко същество, но у Фиърби, който беше седял в съдебната зала от първия до последния ден на процеса, той бе успял да запали искра. Беше го трогнал със своята пасивност и примиреност: Конли приличаше на пребито куче, което очаква поредния удар с тояга. Той не разбираше какво се случва с него, това дори не го учудваше. Вероятно цял живот го бяха тормозили и му се бяха присмивали; той вече не виждаше смисъл да се отбранява. Фиърби никога не използваше думи като "честност" и "справедливост" — за човек като него, видял какво ли не, те бяха твърде помпозни — но не беше честно никой да не се интересува от съдбата на този умствено изостанал и тъжен човек.
За пръв път Джим Фиърби беше посетил Джордж Конли в затвора през 2005 г. и после дълго време бе сънувал кошмари. Затворът "Мортълмиър" в графство Кент, на устието на Темза, не беше толкова лошо място и Фиърби не можеше да определи какво му бе подействало толкова зле. В чакалнята бе видял уморените и примирени лица на жените и децата. Беше чул говора им. Някои от тях бяха дошли от далечни краища. Беше усетил миризмата на влага и дезинфектанти и се бе запитал какви ли миризми прикриваха дезинфектантите. Но като че ли най-смущаващи бяха ключалките, решетките, високите зидове и мрежите от бодлива тел. Беше се почувствал като дете, което никога не е имало представа какво точно е затвор. Истинското наказание се състои в това, че вратите са заключени и не можеш да излезеш, когато си поискаш.
По време на съдебния процес жалкият, дребен на ръст Конли, изглеждаше зашеметен и объркан от толкова много внимание. Когато Фиърби го посети за пръв път в затвора, той беше блед и напълно сломен. "Това е само началото" — бе му казал тогава Фиърби, но Конли като че ли изобщо не го бе чул.
Фиърби беше видял на пътната карта, че "Мортълмиър" се намираше близо до някакъв птичи резерват. След като посещението му приключи, той бе паркирал колата си и бе тръгнал по една пътека край реката, най-вече за да може студеният северен вятър да издуха от него противната миризма на затвор. Но зловонието като че ли бе полепнало по него и същата нощ и много нощи след нея той бе сънувал метални врати и стоманени решетки, ключалки и изгубени ключове. В кошмарите си се виждаше затворен в тясна килия, чийто прозорец имаше толкова дебело стъкло, че колкото пъти се опитваше да погледне през него, виждаше само неясни очертания.