— Здравей, Фрида — каза Клои. — Не те очаквах. Днес не е денят за уроците по химия.
— Тук съм с Джоузеф.
— А, мивката.
— Да.
— Сигурно е била разклатена и просто се измъкна от стената.
— Защото двама души са седнали отгоре ѝ! — Оливия понижи глас. — Няма ли да ме запознаеш с твоя приятел?
Клои леко се смути.
— Това е Тед. Тед, това е майка ми.
Тед изгледа Оливия с присвити очи и я поздрави вяло. Оливия се приближи с бодри крачки, сграбчи отпуснатата му, нежелаеща да се здрависа ръка, и здраво я разтърси.
— Толкова се радвам да се запознаем — изчурулика тя. — Все казвам на Клои, че трябва да кани приятели вкъщи. Особено такива симпатични младежи като теб.
— Мамо! Точно затова не го правя.
— Тед няма нищо против. Нали, Тед?
— А това е Фрида. Тя е леля ми — каза Клои забързано и хвърли към Фрида умоляващ поглед.
— Здравей — кимна му Фрида. Той се изчерви още по-силно и измънка нещо, заеквайки. По всичко личеше, че бе готов да побегне и да се скрие от жената, която го бе видяла да повръща — а също и да плаче.
— Искаш ли да отидем в стаята ми? — попита Клои Тед и той се надигна да стане от стола — мършав, непохватен и стеснителен млад човек с ръбеста фигура.
— Чух за майка ти — каза Фрида. — Моите най-искрени съболезнования.
Тя забеляза, че Оливия замръзна на мястото си. Тед я погледна втренчено, с разширени зеници. Клои хвана ръката му и я задържа между дланите си, за да го успокои. За момент като че ли емоциите го завладяха и той не бе в състояние нито да се движи, нито да говори.
— Благодаря — промълви той накрая. — Просто… Благодаря ви.
— Надявам се, че ви е осигурена психологическа помощ.
— Какво? — прошепна изненадано Оливия, докато Клои извеждаше Тед от стаята, хвърляйки предупредителен поглед през рамо. — Ама това да не е…
— Точно така. Младежът, чиято майка е била убита.
Оливия закри устата си с длан.
— Изобщо не се сетих. Горкото момче. Горкото момче. Какво ужасно нещо. Много е привлекателен, нали? Такъв един — с небрежен вид, малко в стил гръндж. Смяташ ли, че Клои е влюбена в него? Истинска катастрофа. Имам предвид това, което му се е случило. И то на такава възраст. Представяш ли си? Ела да си сипем по едно питие.
Били Хънт гледаше Карлсън с немигащ поглед. Очите му бяха кървясали, слабата му фигура се тресеше от нерви, но той продължаваше да упорства.
Карлсън въздъхна.
— Правиш нещата сложни — и за нас, и за себе си. Призна, че си влязъл с взлом в къщата; откраднатите вещи ни отведоха при теб; намерихме оръдието на убийството, по което твоите отпечатъци са навсякъде, заедно с кръвта на госпожа Ленъкс. Просто си признай какво си извършил.
— А ако не съм го извършил аз?
— Съдебните заседатели няма да ти повярват. — Карлсън се изправи. Главата му тежеше от умора и раздразнение. Сега екипът му трябваше да огледа прецизно всички събрани факти и веществени доказателства, за да се внесе в съда дело без слаби страни. Времето, което искаше да прекара с децата си Бела и Майки, за жалост, щеше да бъде уплътнено с повторно четене на снетите показания, с пореден оглед на къщата, с разговори с експерти, като внимаваше да бъдат спазени всички законови процедури.
— Чакайте.
— Сега пък какво?
— Искам да кажа, че… ходих на едно място преди това.
— Преди какво?
— Преди… е, сещате се.
— Кажи го ясно.
— Преди да вляза в къщата, където беше тя.
— Госпожа Ленъкс.
— Да. Преди това отидох на друго място.
— За което досега не си ни казал?
— Точно така. — Били направи отривисто движение с глава. — Ще разберете защо.
— Почакай, Били. Ако си решил да промениш показанията си, трябва да го направим официално. Сега ще се върна.
В коридора срещна Райли.
— Имам новина за вас — каза Райли.
— Каква новина?
— Идвам от "Маргаретинг Стрийт". Намерихме нещо. Под входната изтривалка. Всъщност аз го намерих. Мънстър реши, че сигурно ще ви заинтересува.
— Какво е то?
Райли му показа прозрачен плик за събиране на улики. В него се виждаше употребяван плик за писмо, на който с тъп молив беше надраскано съобщение.
Карлсън го взе и го вдигна пред очите си.
Здравей, Рут, аз съм тук, но ти къде си? Може би във ваната? Обади ми се, когато прочетеш това, и тогава можем да пием чай.
Накрая имаше нещо, което приличаше на два преплетени инициала или може би подпис.
— Какво е това?
— Мънстър смята, че това са буквите D и М, но аз мисля, че са О и N.