— Онзи млад човек — започна Рубен. — Той каза, че иска да поговорим. Бил чувал много хубави неща за мен.
Бил разтревожен за себе си. Като дете измъчвал животни, сега бил обсебен от фантазии как наранява жени. Дрън-дрън. Останалото го знаеш.
— Ти какво му каза?
— Казах му, че може да се видим за малко. А после въпросната Джили ми звъни по телефона и ми казва, че ще се появя на първа страница на вестника им, задето съм оставил един психопат да се разхожда свободно по улиците.
— Ти какво ѝ отговори?
Той отново всмукна дълбоко от цигарата.
— Трябваше да ѝ отговоря така, както ти ѝ отговори. Прозвуча добре. Аз обаче не се сдържах, разкрещях се и треснах слушалката. — Той размаха гневно пръста си. — Ние ще заведем дело срещу тях. Срещу онзи педераст Хал Брадшо и онази тъпа журналистка и нейния вестник. Ще превърнем живота им в ад.
— За какво? — попита Фрида.
Рубен удари с юмрук по стената на къщата.
— За измама. За нахлуване в личното ни пространство. И за клевета — изрече той на един дъх.
— Ние няма да заведем дело срещу тях — отвърна Фрида.
— Мисля, че приемаш нещата прекалено спокойно — каза Рубен. — Може би защото си уморена и изтощена. В момента се възстановяваш от тежко нараняване. Но ще се съгласиш, че те нямат право да ни причиняват това.
Фрида сложи ръка на рамото му.
— Просто ще оставим нещата такива, каквито са.
Рубен се обърна към нея и нещо в погледа му я стресна — нещо едновременно и свирепо, и пораженческо.
— Знам, знам — каза той. — Просто би трябвало да го преглътна. Преди десет години само щях да се изсмея. Дори щях да го приема като предизвикателство. Но стига толкова — чашата на търпението ми преля. Тази журналистка! Ще ѝ дам да разбере какво значи фантазии за насилие над жени.
Хората бяха започнали да се събират още от обяд, но нещата се бавеха поради мудната работа на тежката бюрократична машина, заради която Джордж Конли беше престоял в затвора още няколко месеца, след като съдът беше постановил, че трябва да бъде освободен. Вече беше почти три следобед, когато той най-после излезе от затвора "Хастън" на бледата слънчева светлина, стиснал в ръка найлонов плик и облечен с палто, което му беше тясно и прекалено дебело за пролетен ден. По бледото му месесто лице бяха избили капчици пот.
Повечето от чакащите отпред бяха журналисти и фоторепортери. Представителят в парламента от неговата община също присъстваше, въпреки че Фиърби много добре знаеше колко малко беше направил за Конли — беше се включил в кампанията за оневиняването му едва когато вече беше ясно, че тя ще приключи успешно. Една малка група представители на революционна организация развяваха знамена и хорово заклеймяваха фанатизма и тесногръдието на полицейските органи. Но нито един роднина не беше дошъл да посрещне Конли. Майка му беше починала, докато той бе в затвора, а сестра му не беше идвала да го види още откакто го арестуваха. Беше казала на Фиърби, че се радва, че се е омъжила и е приела фамилното име на съпруга си, защото от името на брат ѝ и се повдига. Не желаеше да има нищо общо с него. Не го чакаха и никакви приятели: през целия си предишен живот той беше една самотна фигура в малкия град, в който живееше — човек, който водеше несигурно съществуване и объркано и тъжно гледаше как животът тече покрай него. След арестуването му някои от съседите му бяха казали, че винаги са го смятали за странен и че будел у тях страх и отвращение. Ето защо изобщо не били изненадани от случилото се. С изключение на Фиърби до последните няколко седмици никой друг не го беше посещавал в затвора.
Даяна Маккероу, адвокатката на Конли, стоеше край портата с бутилка шампанско, готова всеки момент да я отвори. Тя даде изявление за медиите от името на клиента си, което извади написано на лист хартия от джоба на якето си: думи за скандалното полицейско разследване, за изгубените години, които никога нямаше да се върнат, за гражданската съвест на неколцината честни поддръжници, които никога не бяха преставали да вярват в неговата невинност. Тя не спомена името на Фиърби, а самият Фиърби стоеше встрани от малката тълпа. Не знаеше какво точно бе очаквал. След толкова много години работа, за да се стигне до този момент, сега всичко му се струваше безрадостно и тъпо: един дебел мъж, който с провлачена походка и притеснен вид излезе от желязната порта и запримигва от щракането на фотоапаратите и проблясването на камерите.
Журналистите се втурнаха напред с насочени към него микрофони.
— Как се чувствате на свобода?