Мънстър сви рамене.
— Нещо тежко според д-р Хийт. С остър ръб, но не е острие.
— Добре — каза Карлсън. — Някой ще снеме ли пръстови отпечатъци на членовете на семейството?
— Ще проверя.
— Има ли нещо откраднато? — попита Ивет.
Карлсън я погледна. Беше проговорила за пръв път, откакто бяха в къщата. Гласът ѝ леко трепереше. Може би се беше отнесъл твърде строго с нея.
— Съпругът е в шок — обясни Мънстър. — Но очевидно портмонето ѝ е било изпразнено.
— Искам да поговоря с тях. На горния етаж ли каза, че са?
— В кабинета. Като се изкачите по стълбите, първата стая до банята. Мелани Хакет е при тях.
— Добре — каза Карлсън. — В този район по-рано работеше един детектив, Хари Кързън, но мисля, че се пенсионира. Можеш ли да откриеш телефонния му номер? В местното полицейско управление би трябвало да го познават.
— Защо ви е?
— Той познава района. Може да ни спести известни усилия.
— Ще направя всичко възможно.
— И поговори с този младок Райли. Мисли си, че знае какво се е случило. — Карлсън се обърна към Ивет и ѝ направи знак да го последва нагоре по стълбите. Пред вратата се спря за миг и нададе ухо. Не се чуваше никакъв звук. Мразеше тези моменти. Хората често го ненавиждаха, защото им носеше лоши новини и в същото време се прилепваха към него, защото им обещаваше изход от ситуацията. А тук го очакваше едно цяло семейство. Три деца, беше казал Мънстър. Горките сирачета. Съдейки по външния ѝ вид, сигурно е била добра жена.
— Готова ли си?
Ивет кимна и той почука на вратата три пъти, след което я отвори.
Бащата седеше на работен стол и се въртеше ту насам, ту натам. Той все още беше облечен с яке, а около врата си беше увил памучен шал. Месестото му лице беше бяло, с червени петна по бузите сякаш току-що беше влязъл на топло, след като е бил на студа; примигваше често-често, все едно имаше прашинки в очите, облизваше устните си, подръпваше меката част на едното си ухо. На пода, в краката му, по-малката дъщеря — тази, която бе намерила Рут Ленъкс, — се беше свила в позата на ембрион. Тя хълцаше, мъчеше се да повърне, дишаше на пресекулки, преглъщаше мъчително. Карлсън си помисли, че прилича на ранено животно. Не можеше да види лицето ѝ, но забеляза кльощавото ѝ тяло и кестенявата ѝ коса с разрошени плитки. Бащата сложи безпомощно ръката си на рамото ѝ, но после я отдръпна.
Другата дъщеря, която изглеждаше петнайсет-шестнайсетгодишна, беше седнала недалеч от тях, с присвити крака, обгърнала тялото си с ръце, като че ли искаше да се стопли и някак да се смали. Тя имаше кестеняви къдрици и кръглото лице на баща си, пълни червени устни и лунички по гърбицата на носа. Гримът около едното от двете ѝ сини очи се беше размазал, но не и около другото, което ѝ придаваше неестествен вид, подобно на лицето на клоун. Въпреки това Карлсън веднага забеляза ярката ѝ хубост, която дори размазаният грим и тебеширената ѝ бледност не можеха да скрият. Беше облечена с червеникавокафяви панталонки върху черен чорапогащник и тениска с лого, което Карлсън не можа да разпознае. Тя се втренчи в него, когато той влезе, дъвчейки яростно долната си устна.
Момчето седеше в ъгъла с колене, опрени в брадичката, и с лице, закрито от гъста тъмноруса коса. От време на време потрепваше конвулсивно, но не повдигна глава дори когато Карлсън се представи.
— Ужасно съжалявам — каза той. — Но съм тук, за да ви помогна и ще трябва да ви задам някои въпроси.
— Защо? — прошепна бащата. — Защо някой би убил Рут?
При тези думи от гърдите на по-голямото момиче се изтръгна ридание.
— По-малката ви дъщеря я е намерила — каза меко Карлсън. — Вярно ли е?
— Дора. Да. — Той избърса устата си с опаката страна на ръката си. — Как ще ѝ се отрази това?
— Господин Ленъкс — обади се Ивет — има хора, които могат да ви помогнат да се справите със ситуацията…
— Ръсел. Никой не ме нарича "господин Ленъкс".
— Ще трябва да разговаряме с Дора за това, което е видяла.
Хлипането на малката фигура на пода не спираше. Ивет погледна безпомощно към Карлсън.
— Можем да го направим в присъствието на баща ти — предложи Карлсън, като се наведе към Дора. — А ако предпочиташ да разговаряш с жена, а не с мъж, тогава…
— Тя не иска да говори с никого — каза по-голямата сестра. — Не разбирате ли?
— Как ти е името? — попита я Карлсън.
— Джудит.
— И на колко години си?
— На петнайсет. Това има ли значение? — Тя погледна гневно Карлсън с немигащите си сини очи.
— Случилото се е ужасно — каза съчувствено Карлсън. — Но ние трябва да знаем всичко. Това ще ни помогне да намерим човека, който го е извършил.