Инспекторът се изкашля отново — този път сухо и на пресекулки, за да обмисли отговора си.
— Към настоящия момент няма нови следи — каза той накрая.
— Към настоящия момент?
— Точно така. Има ли други въпроси?
Фиърби шофираше обратно към вкъщи в падналия мрак. За разлика от предишните пъти, последният затвор на Конли се намираше съвсем близо до мястото, където живееше Фиърби — в малко градче, недалеч от Бирмингам. Когато Сандра го напусна, той се замисли дали да не се пресели другаде — може би в Лейк Дистрикт[13] или някъде още по на север, където студените ветрове брулеха хълмовете. Да се опита да постави ново начало. Но накрая остана в стария си дом, заобиколен от архива си, книгите си, картините си, дивидитата със стари филми. Нямаше особено значение къде живееше — това беше просто мястото, където спеше и размишляваше.
Той влезе в кабинета си и се загледа в купищата бележници и папки, където се съхраняваше цялата документация по делото, което изцяло го бе обсебило: полицейски доклади, съдебни доклади, писма, които беше изпращал и които беше получавал, петиции… Наля си голяма чаша джин, защото уискито му се беше свършило и добави вода, защото и тоникът се беше свършил. Това. Което пиеха моряците, помисли си той — тъжно, самотно питие, с което по-лесно може да ти мине времето. Сигурно беше заспал във фотьойла си, защото, когато телефонът иззвъня, той отначало си помисли, че сънува.
— Джим Фиърби ли е?
— Кой се обажда?
— Днес ви видях на пресконференцията. Още ли пишете по случая?
— Какво значение има? — Фиърби все още не се бе разсънил напълно.
— Искам да се срещна с вас.
— Защо?
— Знаете ли кръчмата "Филип Сидни"?
— Не.
— Ще я намерите. Ще бъда там утре следобед в пет.
Опитах се да ти се обадя по телефона.
Когато се видим, ще ти предам кратък урок как да използваш джиесема си. (Най-вече го дръж включен и го носи със себе си). Сега може би вече е късно да опитам отново. Сигурно отдавна спиш. Или пак бродиш по улиците на Лондон, сбърчила чело по обичайния си начин. Скоро ще се чуем, а дотогава се грижи добре за себе си, любима моя. С ххххх
13
Карлсън седна срещу Били Хънт.
— Ти сигурно си най-некадърният взломаджия в целия свят.
— Ето, видяхте ли, че не съм ви излъгал?
— "Работните пчелички" — продължи Карлсън. — Като изключим факта, че това е една строяща се детска градина, в която ще учат малки деца, и че да се краде от деца е грозно, какво, по дяволите, си се надявал да отмъкнеш оттам? Плюшени играчки?
— Строителната дейност там все още не е приключила — каза Хънт. — Мислех, че наоколо може да се намерят някакви инструменти.
— Но такива нямаше.
— Не, не успях нищо да намеря.
— Добрата новина е — обясни Карлсън, — че тъй като това е строителен обект, там е пълно с камери за наблюдение и рядко съм виждал толкова добри изображения. Можеш да си избереш от тях за снимка в паспорта си.
— Нали ви казах, че ходих там.
— Да, но както знаем, си ходил и на друго място, където е било извършено убийство. Ще трябва да ни разкажеш повече за това.
Хънт загриза палеца си.
— Ако ви кажа всичко, ще свалите ли обвинението за кражба с взлом?
— Млъкни! — ядоса се Карлсън. — Аз дори не съм сигурен дали ще свалим обвинението за убийство. Просто си кажи всичко, без да се пазариш с мен.
Хънт помисли малко.
— Трябваха ми пари — обясни той. — Дължах известна сума на един човек. Но нали вече ви казах за това?
— Разкажи ми отново.
— Накрая се озовах на "Маргаретинг Стрийт". Звъннах на няколко входни звънци и когато отвореха вратата, питах дали Стив си е вкъщи, след което казвах, че сигурно съм сбъркал адреса. Накрая стигнах до онази къща. Никой не отговори. Тогава влязох.
— Как?
— Взех половин тухла от един метален контейнер и счупих прозорчето до входната врата. Пресегнах се и я отворих.
— Не се ли изненада, че двойната ключалка не е заключена? Или че не е сложена веригата? — попита Карлсън.
— Ако двойната ключалка беше заключена, нямаше да мога да вляза.
— Но ако двойната ключалка не е заключена, това означава, че някой от обитателите си е вкъщи — каза Карлсън.
— Но нали вече бях позвънил на входа.
— Добре. Продължавай.
— Влязох вътре. Взех някои неща от кухнята. После отидох в другата стая и… е, знаете.
— Какво?
— Тя лежеше там.
— Ти какво направи?
— Не знам — отвърна Хънт. — Бях шокиран.
— Защо не извика линейка?
Хънт поклати глава.