Фрида се беше опитала да направи път на трима души — двама мъже и една жена — които тъкмо слизаха от една кола, но ги позна в момента, в който и те я познаха.
— Фрида… — Карлсън беше толкова изненадан, че не успя да каже нищо повече.
Другият мъж обаче беше по-скоро развеселен, отколкото учуден.
— Не можете да стоите настрана, така ли? — рече язвително Хал Брадшо. — Това някакъв синдром ли е?
— Не разбирам за какво говорите — каза Фрида.
— Щях да ви попитам как сте — продължи Брадшо. — Но мисля, че вече знам.
— Да. Вашата журналистка ми се обади по телефона.
Брадшо се усмихна. Имаше ослепително бели зъби.
— Може би трябваше да ви предупредя. Но това щеше да обезсмисли идеята.
— За какво става дума? — Карлсън изглеждаше притеснен и напрегнат.
— Не ти трябва да знаеш. — Фрида не искаше другите да научат, особено Карлсън, но предполагаше, че много скоро всички щяха да узнаят и тогава въздухът около нея пак щеше да се изпълни с клюки, злорадство и прикрито съжаление.
Жената беше Ивет Лонг.
— Фрида, какво правиш тук?
— Пихме горещ шоколад с племенницата ми Клои. А това е Тед.
— Да — подхвърли Брадшо, все още усмихвайки се. — Ние добре познаваме Тед Ленъкс. — Ще влезете ли вътре? Предполагам, че точно това искате.
— Не. — Фрида беше на път да каже, че няма нищо общо с каквото и да било, но погледът ѝ се спря на скованата и изпита фигура на Тед, който стоеше до Клои. Думите ѝ биха прозвучали като предателство. — Бях тръгнала към вкъщи.
— Тя може да ходи където си поиска, нали така? — каза Ивет с рязък тон, гледайки свирепо към Хал Брадшо с кафявите си очи. Той обаче остана невъзмутим.
Фрида едва прикри усмивката си: Ивет я защитаваше и това беше нещо съвсем ново за нея. Но от какво всъщност я защитаваше?
Ивет и Брадшо се качиха по стълбите пред входа, но Карлсън остана на тротоара, пристъпвайки неспокойно.
— Замесена ли си по някакъв начин в този случай? — попита той.
— Клои се познава с Тед — обясни Фрида. — Помоли ме да поговоря с него. Това е всичко.
Карлсън промърмори нещо на себе си.
— Все пак се радвам да те видя. Изглеждаш добре — каза той.
— Благодаря — отвърна Фрида.
— Имах намерение да се отбия у вас и да си поговорим. Но се случи това тук… — Той махна с ръка към къщата.
— Напълно те разбирам — каза Фрида. Тя кимна за довиждане на Клои, обърна се и тръгна в посока на Примроуз Хил…
Карлсън проследи Фрида с поглед, докато се отдалечаваше, а после влезе с останалите в къщата. Мънстър и Райли вече бяха вътре. Те последваха Мънстър в кухнята. Ивет извади папки от чантата си и ги подреди на масата. После всички седнаха. Карлсън си представи как семейство Ленъкс са седели край тази маса, как са се събирали на шумни неделни обеди. Опита се да не мисли за това. Погледна към Брадшо.
— Какви бяха онези реплики, които си разменихте с Фрида?
— Неформален разговор на професионална тема — отвърна Брадшо.
— Добре — каза Карлсън. — А сега да видим, докъде сме стигнали.
— Наистина ли няма да повдигнем обвинение за убийство на Били Хънт? — попита Мънстър.
— Трябва да е бил той. Просто трябва да е бил той — обади се Ивет. — Но според записите от охранителните камери Хънт е бил в Излингтън малко след четири. Съседката ѝ е позвънила на вратата в четири и половина, но тя не е отворила.
— Може да е била във ваната — каза Мънстър. — Може да е имала слушалки на ушите.
— Какво е заключението на съдебните медици за часа на смъртта? — попита Карлсън, не откъсвайки очи от Райли, който седеше с отнесено изражение.
Ивет взе една от папките, прелисти я и каза:
— Не ни е от голяма полза. Може да е починала по всяко време в рамките на половин час до три часа, преди да бъде открита. Но вижте, нали не можем да приемем насериозно думите на човек като Били Хънт? Има известни противоречия в показанията му. Той например казва, че е задействал алармата при проникването в къщата. Ако той не я е убил, защо тогава истинският убиец не я е задействал?
— Защото жената го е пуснала — отбеляза Брадшо. — Психопатите са големи лъжци, могат да бъдат много убедителни.
— Преди казахте, че е изпитвал гняв към жените и е търсил начин да го изрази.
— Продължавам да го твърдя.
— Защо се е включила алармата? — попита Ивет.
— Какво точно имаш предвид? — не разбра Карлсън.