— Защо се е включила алармата против крадци, щом тя си е била вкъщи?
— Това е добър въпрос. — Карлсън стана и отиде до входната врата. Отвори я и излезе навън. После се върна обратно в кухнята. — Тази къща изобщо няма аларма против крадци. А ние сме едни шибани идиоти.
— Ето, виждате ли? — възкликна Ивет. — Значи, Били Хънт ни е излъгал. Отново.
Карлсън забарабани с пръсти по масата.
— Защо му е да лъже за това?
— Защото е психопат — обади се Брадшо.
— Той е безделник и крадец, но в случая не ни е излъгал — заключи Карлсън.
— И откъде сте толкова сигурен? — попита Ивет.
— Погледнете. — Карлсън посочи към тавана. — Там има противопожарна аларма.
— Как би могъл Хънт да задейства противопожарната аларма?
— Не я е задействал — отвърна Карлсън. — да видим папката с описанието на сцената на местопрестъплението. Райли, какво ще открием там?
Райли примигна неспокойно.
— Имате предвид нещо конкретно ли?
— Да, нещо конкретно. О, добре, няма значение. Доколкото си спомням, отгоре на печката е имало тава с нещо изгоряло в нея. От това се е задействала алармата.
Ивет прелисти с бързо движение папката.
— Точно така — потвърди тя.
— Искате да кажете, че Били Хънт се е промъкнал в къщата и е извадил от фурната някакви изгорели сладки? — попита Мънстър невярващо.
Карлсън поклати глава.
— Трябва отново да поговорите с по-малката дъщеря, въпреки че знам какво ще каже. Прибрала се е вкъщи, усетила е миризма на изгоряло, извадила е тавата от фурната. После е открила тялото на майка си. Крие, провери противопожарната аларма във всекидневната. Хънт каза, че там също имало аларма.
Мънстър излезе от стаята.
— Добре — каза Ивет. — Изяснихме причината за включването на противопожарната аларма. Но това с нищо не ни помага да се ориентираме по кое време е била убита.
— Изчакай — прекъсна я Карлсън. Мънстър се върна в кухнята.
— Там няма аларма.
— Какво?! — възкликна Карлсън. — Сигурен ли си?
— Има аларма в антрето. Това трябва да е другата, която е чул.
Карлсън се съсредоточи в мислите си.
— Не — каза той накрая. — Когато заради задимяване се включи противопожарната инсталация, ние не говорим за аларми, а за аларма, защото ги възприемаме като едно цяло.
— Наистина ли? — каза Ивет с недоверчиви нотки в гласа.
— Личните вещи на Рут Ленъкс тук ли са, или са в управлението?
— В управлението.
— Добре — каза Карлсън. — Дайте ми малко време. Трябва да се обадя по телефона.
Той излезе навън. След дълга пауза Ивет се обърна към Брадшо:
— Някакъв проблем ли има между вас и Фрида?
— А вие говорихте ли за това с нея? — попита я той на свой ред.
— Какво имате предвид под "това"?
— Вашият "принос" за инцидента, злополуката — както щете го наречете — с нея.
— Извинете, не разбирам за какво говорите.
— Е, надявам се, че не изпитвате вина.
— Слушайте! — Ивет му хвърли разярен поглед, но не успя да продължи, защото Карлсън влезе в кухнята.
— Току-що говорих със служителката от "Склад за лични вещи". Предположенията ми се оправдаха — съобщи им триумфално той. — Това, което е чул Хънт във всекидневната, е бил джиесемът на Рут Ленъкс. Алармата му е била настроена да звъни за четири и десет следобед.
Това е била другата аларма, която Били Хънт е чул.
— Може би е била — възрази Ивет.
— Не, била е — настоя Карлсън. — да видим какво имаме и да свържем фактите. Сладки или кексчета, които прегарят във фурната. Сензор за дим. И телефонна аларма, настроена за четири и десет. Логично е да предположим, че алармата е била настроена, за да ѝ напомни, че са се изпекли.
— Възможно е.
— Логично е да предположим също, че когато алармата се е включила, госпожа Ленъкс вече не е била в състояние да реагира. Така че в четири и десет най-късно тя вече е била мъртва.
Край масата настъпи тишина.
— По дяволите! — изруга Ивет.
15
Тя го очакваше. Огледа се в огледалото, за да се увери, че изглежда овладяна и в прилично здраве — не понасяше мисълта някой да я съжалява, особено пък той. После изяде парчето зеленчуков пай, застанала до кухненския прозорец, докато котаракът галеше хълбока си в прасците ѝ. Сега къщата беше утихнала, след като цял ден бе ехтяла от тежките удари с чук и режещите звуци на бормашината. Степан отново беше дошъл, тъй като двамата с Джоузеф бяха внесли в къщата две метални греди. Сега и двамата си бяха тръгнали. Фрида не знаеше какво точно иска, но знаеше със сигурност, че сякаш в един миг мислите ѝ се бяха прояснили и вече не се чувстваше толкова напрегната, все едно някаква врата се беше открехнала леко и светът се беше показал пред нея в пълния си блясък.