В стария куфар край шкафа за документи: безброй ръчни творби на децата, изработени в училище през годините. Рисунки с водни бои в ярки цветове на човешки фигури, чиито крака се спускаха от неправилния кръг на главата, а косата им стърчеше като пръчки в различни посоки, малки парчета плат, изшити с бод зад игла, кръстат бод и синджирен бод, малък домашно изработен часовник без батерия, малка кутия, обсипана с мидички, залепени с дебел слой лепило, боядисано със синя боя глинено гърненце, по чийто крив ръб още стояха следи от притискалите го малки пръстчета.
— Горе на тавана има няколко чувала за смет, пълни със стари бебешки дрешки — каза Карлсън, докато Фрида затваряше капака. — Още не сме стигнали до тях. За да се прерови къща като тази, е нужно много време. През годините нищо не е било изхвърляно.
— Фотоалбуми?
— Цяла лавица е запълнена с тях. Под всеки е написала датата и събитието. Била е стопроцентова майка.
— Очевидно е така.
Фрида отиде и застана до прозореца, който гледаше към задния двор. Около плодното дръвче бяха нападали цветове, а една котка се приличаше на утринното слънце.
— Тук няма нищо, което тя би желала да остане скрито от хорските очи — изрече замислено Фрида.
— Какво имаш предвид?
— Винаги съм смятала, че в живота на всеки човек има скрити кътчета, които трудно би допуснал да бъдат огрети от ярка светлина.
— Но?
— Но от всичко, което ми разказа, и от всичко, което видях тук, стигам до извода, че нейният живот е бил напълно готов за ярката светлина на прожекторите, — не мислиш ли? Сякаш тази къща е била театрална сцена.
— Сцена за какво по-точно?
— За пиеса, разказваща колко са примерни и добри.
— Ще се отнеса скептично към думите ти. Нима смяташ, че не съществуват толкова добри и порядъчни хора?
— Аз съм психотерапевт, Карлсън. Разбира се, че точно това смятам. Къде са тайните на Рут Ленъкс?
Но разбира се, мислеше си тя няколко часа по-късно, докато седеше в бистрото на № 9 — собствениците му бяха нейни приятели, а то се намираше недалеч от дома ѝ — истинските тайни не се крият в предметите, в графиците, в думите, които изричаме или в израза на лицата ни, в чекмеджетата с бельото ни и в шкафовете за документи, в изтритите текстове, в бележниците и дневниците, сложени на дъното на чантата. Те са притаени някъде много по-дълбоко, неизвестно дори за самите нас. Докато разсъждаваше върху това, тя съзря пред себе си Джак Дарган, специализанта, на когото беше личен ръководител и с когото, дори по време на своето възстановяване, се срещаше поне веднъж седмично, за да проследи напредъка му и да изслуша съмненията и колебанията му. А Джак наистина често изпадаше в дълбоки съмнения. Но във Фрида никога не се съмняваше: тя беше константната величина в живота му, човекът, на когото безрезервно вярваше.
— Искам да те помоля за една услуга — каза Джак въодушевено. — Не ме гледай така разтревожено — няма да изоставя пациентите си. Особено Кари. — Откакто бе разбрала, че съпругът ѝ Алън не я е изоставил, а е бил убит от своя брат близнак Дийн Рийв, Кари бе започнала да ходи на терапевтични сеанси при Джак два пъти седмично и той бе постигнал по-добри резултати, отколкото дори Фрида, която вярваше в неговите възможности, бе очаквала. Той беше загърбил песимизма и неувереността си и се беше съсредоточил върху жената, изпаднала в отчаяние и безизходица.
— Каква е тази услуга?
— Написал съм научен доклад за психологическата травма и преди да го изпратя, бих искал да го погледнеш.
Фрида се поколеба. Темата беше твърде близо до състоянието, в което се намираше в момента, и щеше да ѝ бъде трудно да прочете доклада безпристрастно. Тя погледна зачервеното от смущение лице на Джак, рошавата му коса и смешните му дрехи (днес беше облечен с кафяви протрити джинси, жълто-оранжева риза втора употреба, която не подхождаше нито на тена му, нито на цвета на косата му, и зелено брезентово яке, макар че по небето нямаше нито едно облаче). Със своето смущение ѝ напомняше за Тед Ленъкс и за много други недодялани младежи, на които им липсваше самочувствие.
— Добре — каза тя неохотно.
— Наистина ли?