— Да.
— Може ли да те попитам нещо?
— Винаги можеш да ме питаш.
— Но ти невинаги отговаряш. Вече знам това. — Джак избегна погледа ѝ. — Питам те само защото другите не смеят и…
— Кои са другите? — прекъсна го Фрида.
— Е, знаеш кои. Обичайните заподозрени.
— Толкова ли съм страшна? О, добре, продължавай.
— Добре ли си?
— Това ли те — това ли ги — интересува?
— Да.
— Докладът, който си написал, е само повод, така ли?
— Да, донякъде. Но съм го написал и бих искал да го прочетеш, ако имаш време.
— И предполагам, че ме питаш за това, тъй като се притесняваш, че не съм добре.
— Не… всъщност, да. Изглеждаш… — Той млъкна.
— Продължавай.
— Много крехка. Като яйчена черупка. По-непредсказуема, отколкото си обикновено. Извинявай, не искам да те обидя. Но може би не се отнасяш достатъчно сериозно към възстановяването си.
— Ти така ли мислиш?
— Да.
— И останалите ли?
— Ами… да.
— Кажи на всички, които са се загрижили за мен, че съм добре.
— Виждам, че се разсърди.
— Не понасям мисълта, че сте ме обсъждали зад гърба ми.
— Но това е само защото сме загрижени за теб.
— Благодаря ви за загрижеността, но аз съм добре.
По-късно същия следобед Фрида беше посетена от човек, когото не очакваше и с когото неотдавнашните събития нахлуха обратно с пълна сила. Тя отвори входната врата и с изненада видя, че на прага ѝ стоеше Лорна Кърси. Преди Фрида да успее да каже нещо, жената пристъпи вътре и с трясък затвори вратата след себе си.
— Няма да ви отнема много време — изрече тя с писклив и изпълнен с гняв глас.
— Няма да се престоря, че не знам защо сте тук.
— Много добре.
— Много съжалявам за загубата ви, госпожо Кърси.
— Вие убихте дъщеря ми, а сега ми казвате, че съжалявате за загубата ми.
Дъщерята на Лорна Кърси, Бет, приживе беше нещастна млада жена, страдаща от параноидна шизофрения. Един ден тя се беше появила в къщата на Мери Ортън и я беше убила. Фрида беше пристигнала там твърде късно, за да ѝ попречи. Откъслечни спомени, които проблясваха в съзнанието ѝ, как Бет се е изправила зад нея с нож в ръка, и все още живото усещане за това как острието раздира плътта ѝ, все още я караха да се буди нощем, обляна в пот. Беше разбрала, че умира, потъвайки бавно в мрак и забрава — и въпреки това тя беше оцеляла, а Бет Кърси — не. Полицията беше определила това като случай на самозащита и дори Карлсън не беше повярвал, когато Фрида се помъчи да го убеди, че Дийн Рийв е убил Бет и е спасил самата нея.
— Да, съжалявам — каза твърдо Фрида. Не виждаше никаква полза да настоява пред Лорна Кърси, че не е убила дъщеря ѝ. Тя нямаше да ѝ повярва, а дори и да ѝ повярваше, какво от това? Бет, клетата самотна Бет, беше мъртва, а майчиното страдание беше отпечатано на лицето на Лорна Кърси.
— Вие дойдохте при мен и ме накарахте да ви разкажа за Бет неща, които не бяхме споделяли с друг. Аз ви повярвах. Казахте, че ще ни помогнете да я намерим. Обещахте ми. А след това я убихте. Знаете ли какво е да погребеш детето си?
— He.
— He. Разбира се, че не знаете. Не ви ли е съвестно да се събуждате сутрин?
Фрида си помисли дали да не ѝ каже, че Бет е била много болна и че в умопомрачението си е намушкала смъртоносно една възрастна жена и че едва не е убила и нея, Фрида. Лорна Кърси, естествено, знаеше всичко това. На нея просто ѝ трябваше някого, върху когото захвърли вината и кой можеше да бъде по-подходящ от Фрида?
— Ще ми се да можех да кажа или да направя нещо, което би…
— Но не можете. Дъщеря ми е мъртва, а с нея си отидоха всички надежди, че състоянието ѝ ще се подобри. Вие сте виновна за това. Клели сте се да помагате на хората, а всъщност ги унищожавате. Никога няма да ви простя. Никога.
Фрида — днес говореше някак си разсеяно.
Знам, че се е случило нещо, но въпреки всичко, което преживяхме заедно, ти трудно споделяш с мен. Защо? Страхуваш се да не станеш прекалено зависима? А нима аз имам някаква власт над теб? Според мен ти си мислиш, че винаги трябва сама да се справяш с нещата — като някакъв вид морално задължение. Или може би нямаш достатъчно доверие на хората, които са готови да ти помогнат? Във всеки случай на мен трябва — на мен можеш — да ми се довериш. Санди ххх
17
"Сър Филип Сидни" беше кръчма край оживено; шосе. Изглеждаше самотна и изоставена между една бензиностанция и голям мебелен магазин. Когато Фиърби влезе вътре, той веднага разпозна тайнствения мъж, който му се беше обадил и с набитото си око прецени, че е полицай или бивш полицай. Сив костюм, бяла риза, раирана вратовръзка, черни обувки. Възпълен. Фиърби седна до него.