Той забеляза изражението ѝ.
— Изглеждате шокирана. Ако знаех, че ще дойдете, щях да почистя и да подредя.
— Не, просто си спомних студентските години — каза тя.
— Е, аз все още съм студент. Може да не изглежда кой знае какво, но все пак е квартира. И така, предполагам, че сега ще ми се разкрещите.
— Смятате ли, че заслужавате да ви се разкрещя?
Дън се облегна на кухненския плот и едва не събори купчина мръсни чинии, върху които имаше тенджера с две керамични чаши в нея.
— Брадшо ми разказа за научен експеримент, при който един изследовател изпратил няколко студенти при различни психиатри, на които трябвало да кажат, че чуват постоянно бумтене в главата. На всеки от тях била поставена диагноза "шизофрения" и били приети в психиатрична клиника.
— Да, знам за този експеримент — каза Фрида. — Днес не биха го позволили.
— Жалко, ако е така — заключи Дън — защото е бил много показателен, не мислите ли? Но на вас не ви се слуша за това.
— Относно вашия експеримент мнението ми е съвсем категорично — отвърна Фрида. — Хора, които в действителност не са психопати, са били изпратени при психотерапевти и само един е направил грешка, като е взел "пациента" си насериозно.
— И така, кои са двете неща, които искате да ми кажете?
— Заинтригува ме това, което сте казали в статията.
— Така и предположих.
— Имам предвид нещо съвсем конкретно. Казвате, че съм ви задала несъществени въпроси — за хранене, за спане. Между другото, как сте със съня?
— Чудесно.
— Питам ви сериозно. Спите ли нощем? Или продължавате да се будите?
— Понякога се будя. Като повечето хора.
— И за какво си мислите, когато будувате?
— Сещам се за най-различни неща. Премислям някои от тях.
— А как сте с апетита?
Той сви рамене и замълча, а после я попита неспокойно:
— Защо ме гледате така?
— Знаете ли какво си мисля?
— Очаквам да ми кажете.
— Мисля си, че когато дойдохте при мен в качеството си на мним пациент, който търси помощ, вие подсъзнателно сте се възползвали от случая, за да можете наистина да потърсите помощ.
— Това са фройдистки измишльотини. Опитвате се да ме накарате да се почувствам виновен.
— Вие не спите добре, не се храните добре. Само се огледайте наоколо. — И тя махна с ръка към безпорядъка в кухнята.
— Това е просто една студентска кухня.
— Виждала съм студентски кухни — каза Фрида. — Живяла съм в студентски квартири. Това тук е нещо различно. Впрочем, вие на колко години сте? На двайсет и пет, на двайсет и шест? Мисля, че сте леко депресиран, но ви е трудно да го признаете пред друг, дори и пред себе си.
Дън силно се изчерви.
— Ако е подсъзнателно усещане, за което според вас не искам да призная дори пред себе си, тогава как мога да докажа, че всичко това не е вярно?
— Просто поразмишлявайте — посъветва го Фрида. — Тогава може би ще пожелаете да поговорите с някого другиго за това. Но не с мен.
Последва ново мълчание. Дън взе една мръсна лъжица и потропа с нея по изцапана с петна керамична чаша.
— Кое е второто нещо? — попита той.
— Онази история, която ми разказахте.
— Коя по-точно? Всичко беше съчинено.
— За това как, когато сте подстригвали косата на баща си, сте се чувствали едновременно и крехък, и силен.
— А, тази история ли?
— Да. Тя се различаваше от всичко останало, звучеше като истински спомен.
— Съжалявам, но ще трябва да ви разочаровам. Беше просто едно от нещата, които трябваше да ви разкажа.
— Не беше ваш спомен, така ли?
— Не, заучих го.
— Кой ви накара да го разкажете?
— Беше в папката ми със заданието — наистина не знам. Може би д-р Брадшо или онзи, който е написал сценария.
— На вас лично кой ви даде инструкциите?
— Един от другите членове на екипа. А, разбирам — искате да ви дам името му.
— Да, моля.
— Защо? За да отидете при него и да го накарате и той да се почувства виновен?
— Вас така ли ви накарах да се почувствате?
— Ако наистина искате да знаете, когато дойдох при вас, бях изключително притеснен — направо ми се гадеше. Не беше никак лесно. — Той впери поглед във Фрида. — Името му е Дънкан Бейли.
— Къде живее?
— И адресът му ли ви трябва?
— Ако го имате.
Шеймъс Дън измърмори нещо недоволно, но после откъсна капака на една празна кутия от зърнена закуска, която се търкаляше на пода, надраска нещо върху него и го подаде на Фрида.