19
— Всички бяхме толкова шокирани — каза седящата срещу Мънстър и Райли жена. — Наистина не мога да повярвам. Защото Рут беше толкова… — Тя млъкна, търсейки точната дума. Лицето ѝ се сгърчи. — Земна — каза тя накрая. — Весела. Практична. Не знам… Не беше човек, на когото би се случило такова нещо. Разбирам, че това звучи глупаво.
Те се намираха в неколкоетажната модерна сграда, където Рут Ленъкс беше заемала длъжността "здравен асистент". Седяха в малка стая недалеч от огромната работна зала без прегради и разговаряха с нейната пряка началничка Надин Солтър.
— Не звучи глупаво — отвърна Крие Мънстър, след като Райли не си направи труда да реагира. Тази сутрин той изглеждаше леко замаян, със следи от възглавницата по лицето си, сякаш току-що се бе събудил. — Това е, което повечето хора казват за нея. Че е била дружелюбна и свястна жена, с открит характер. Колко време е работила тук?
— Около десет години. През повечето време беше извън офиса, ходеше на посещения, срещаше се с различни хора.
— Бихте ли ни показали бюрото ѝ?
— Разбира се.
Те влязоха в огромната зала, съпроводени от любопитните погледи на хора, които се преструваха, че работят. Бюрото на Рут Ленъкс беше безупречно подредено, което изобщо не изненада Мънстър и Райли — папките ѝ, бележниците ѝ, работният ѝ дневник, кореспонденцията ѝ и канцеларските ѝ материали бяха прибрани в чекмеджетата. Освен малко стария компютър, единствените предмети върху бюрото бяха малка керамична вазичка с химикалки, малка купа с листчета и телбод, и снимка в рамка на трите ѝ деца.
— Ще се наложи да вземем компютъра и кореспонденцията ѝ — обясни Мънстър. — Но в момента ни интересува срядата, когато е била убита. Шести април. Тя беше ли тук тогава?
— Да. Но само до обяд. Винаги си освобождаваше сряда следобед. По традиция в сряда сутрин около единайсет правим общо събрание на персонала, след което тя си тръгва.
— Значи, тогава е била в офиса, а не на посещения?
— Точно така. Дойде около девет и си тръгна по обяд.
— Забелязахте ли нещо необичайно в поведението ѝ?
— Говорихме си за това. Изглеждаше и се държеше както обикновено.
— Да е споделила нещо, което я притеснява?
— Не. Разговаряхме за това колко е трудно за младите хора да си намерят работа, но нищо по-конкретно — нейните деца са още тийнейджъри и този проблем не стои пред тях. Горкичките! И ми даде една готварска рецепта.
— Видяхте ли я, когато си тръгваше?
— Не. Но Вики — онази жена там, пушела цигара навън. Видяла я да се качва в такси.
— В черно такси?
— Не. В такси с предварителна заявка[17].
— Знаете ли на коя фирма е било таксито?
— Не.
— Почакайте — каза Райли. Той отиде обратно до бюрото на Рут Ленъкс и се върна с малка визитна картичка, която подаде на Мънстър. — Беше забодена на таблото ѝ.
Мънстър разгледа визитката. "Таксита С & R". Показа я на Надин Солтър.
— Тя би ли използвала такси за своите служебни посещения? — попита той.
Тя му отправи неодобрителен поглед.
— Не е предвидено в бюджета ни.
Офисът на "Таксита С & R" се намираше в малко помещение с мръсни прозорци, в съседство с пункт за залози за конни надбягвания на "Камдън Хай Стрийт". На един диван дремеше възрастен мъж. Друг, доста едър мъж, беше седнал зад едно бюро с три телефона и лаптоп пред себе си. Той вдигна поглед към двамата полицаи, когато Мънстър го попита за Рут Ленъкс.
— Рут Ленъкс? Миналата сряда? — Със сръчно движение на късите си дебели пръсти той придвижи мишката по екрана. — Да, ето. Взели сме я миналата сряда. Ахмед я е закарал. Да видим къде?
Те очакваха да каже, че Ахмед я е закарал до "Маргаретинг Стрийт", но посоката се оказа съвсем друга.
— "Шокрос Стрийт" № 37, Югоизточен Лондон, пощенска зона 17. Не, не сме я взели обратно. — Единият от телефоните иззвъня оглушително. — Трябва да се обадя.
Навън, на улицата, Мънстър и Райли се спогледаха.
— "Шокрос Стрийт" — измърмори Мънстър.
Улицата, която търсеха, беше еднопосочна, затова паркираха до огромен жилищен блок, строен през трийсетте години. В момента го подготвяха за събаряне и прозорците и вратите бяха запечатани с метални листове.
— Чудя се какво е правила тук Рут Ленъкс — каза Мънстър, излизайки от колата.
— Посещението на хора не е ли основното задължение на един здравен асистент? — попита Райли.
— Това не е нейният район.
Двамата свиха зад ъгъла и тръгнаха по "Шокрос Стрийт". В единия край имаше цял ред големи къщи близнаци във викториански стил, но № 37 не беше сред тях. Търсената сграда беше стара и олющена, в стил от петдесетте години, с плоска фасада и заковани с ламарина прозорци. Състоеше се от три етажа, въпреки че последният етаж изглеждаше необитаем. Един от прозорците му беше счупен и през него се ветрееше дрипава червена завеса.
17
В системата на таксиметровото обслужване в Лондон се използват два вида таксиметрови коли: традиционното черно (лондонско) такси, което е лицензирано от Обществената служба по таксиметров превоз и обслужва пътници, които го спират на улицата, т.е. без предварително повикване; и такси, регистрирано в някоя от частните таксиметрови фирми, за чието използване е нужна предварителна заявка. Употребяват се различни марки коли. —