Мънстър натисна най-долния звънец и почака. После натисна средния звънец. Тъкмо щяха да си тръгнат, когато външната врата се отвори и дребна чернокожа жена надникна подозрително.
— Какво има? — попита тя.
Крие Мънстър ѝ показа служебната си карта.
— Може ли да влезем?
Тя отстъпи встрани и ги пусна да влязат в общото входно антре.
— Искаме да проверим кои са обитателите на тази сграда. Вие тук ли живеете?
— Да.
— Сама?
— Не. Със съпруга ми, който лежи в момента, и с двамата ми синове, които са на училище, ако ще ме питате за това. Какво друго ви интересува?
— Съпругът ви болен ли е? — попита Райли.
— Той загуби работата си. — Жената ги погледна втренчено, лицето ѝ беше напрегнато. — Получава социална помощ за инвалидност. Имам всички документи.
— Това не ни интересува — каза Мънстър. — Познавате ли жена на име Рут Ленъкс?
— Никога не съм чувала за нея. Защо?
— Миналата сряда е идвала на този адрес.
Той извади от джоба си снимката на Рут Ленъкс и ѝ я показа.
— Виждали ли сте я?
Жената разгледа внимателно снимката, бърчейки чело.
— Не обръщам особено внимание на хората, които влизат и излизат — каза тя накрая.
— Станала е жертва на престъпление. Смятаме, че е идвала тук в деня, когато е била убита.
— Убита? Какво намеквате?
— Нищо. Абсолютно нищо. Просто искаме да разберем дали е била тук същия ден и защо.
— Във всеки случай не е била у нас. Не познавам никаква Рут Ленъкс. Не познавам тази жена. — Тя върна с рязко движение снимката. — Вижте, ние сме граждани, които спазват законите, а в днешно време това понякога е доста трудно.
— Знаете ли кой живее в другите апартаменти?
— Над нас не живее никой. Изнесоха се преди месеци. А за долния етаж не съм сигурна.
— Но някой все пак живее там, нали?
— Не бих казала живее. Има наематели, но не съм ги виждала.
— Наематели?
— Наематели. Наемател. Наемателка. Не знам. — Тя смекчи тона си. — Понякога чувам, че свири радио. През деня.
— Благодаря. А миналата сряда видяхте ли някого там?
— Не. Но и не съм поглеждала навън.
— Може би съпругът ви е видял нещо, щом през деня си е вкъщи?
Тя погледна ту единия, ту другия, повдигна леко рамене и въздъхна уморено.
— Той спи през повечето време или просто се унася. Това е от хапчетата.
— Ясно. Разбирам. Бихте ли ми казали кой е собственикът на сградата?
— Той рядко се появява.
— Как се казва?
— Господин Рийдър. Майкъл Рийдър. Може би сте чували за него. Навсякъде има билбордове с неговия образ. Дядо му е купил огромен брой от тези къщи след войната. А внукът е истински мошеник.
20
Дънкан Бейли живееше в Ромфорд[18], в бетонен блок, изграден в бруталистичен стил. Сградата беше широкомащабна, със студени коридори и високи тавани, е, огромни прозорци, които гледаха към хаотично разположени здания и плетеница от улици.
Фрида знаеше, че той ще си е вкъщи, защото му се беше обадила на мобилния телефон и си беше уговорила среща с него. Не се беше притеснил, нито се беше изненадал, напротив — беше разговарял с нея спокойно, дори му беше станало забавно и се бяха разбрали да се видят този следобед в пет и половина, след като той се върне от библиотеката. Дънкан беше последна година студент по психология в "Кардинал Колидж", където Хал Брадшо беше гост-лектор.
Тя се качи по стълбите до третия етаж и продължи по широкия коридор. Дали Бейли си беше помислил, че тя го търси, за да си отмъсти? Не, Фрида не идваше тук да търси отмъщение, а заради нещо странно, което нямаше определена форма. Тя не можеше да го види, не можеше да го чуе, нито да го докосне или да усети мириса му, но някакъв неясен и призрачен образ тревожеше съзнанието ѝ.
Дънкан Бейли беше изключително дребен на ръст млад мъж, който по никакъв начин не се вписваше в обстановката и изглеждаше направо комичен в голямата като пещера всекидневна. Имаше светлокестенява коса и добре поддържана брадичка, живи сини очи, тясно подвижно лице. Приятен и закачлив маниер на общуване. Трудно беше да се разбере кога говори сериозно и кога се шегува.
— Благодаря ви, че се съгласихте да се видим — каза Фрида.
— Няма проблем. Толкова много съм чувал за вас.