— Исках да ви задам някои въпроси във връзка с експеримента, в който и вие, и аз взехме участие.
— Не таите лоши чувства, надявам се — каза той с усмивка.
— А трябва ли?
— Някои хора биха се почувствали унизени. Но всичко беше направено в името на науката. Все пак д-р Брадшо предположи, че вие може би няма да го възприемете по този начин.
— Той би трябвало да го знае — отвърна Фрида. — И така, доколкото разбирам, всички вие е трябвало да демонстрирате едно и също болестно състояние, описвайки едни и същи симптоми?
— Д-р Брадшо каза, че можем да се отклоняваме от сценария, при условие че запазим основните моменти в него.
— Онази история за подстригването на косата на бащата — и тя ли беше във вашия сценарий?
— Да. Хареса ли ви?
— Д-р Брадшо ли написа сценария за експеримента?
— Той го одобри и се подписа под него, но историята беше съчинена от един от членовете на изследователския екип. Като група никога не сме се събирали заедно. Аз самият се включих по-късно — беше нещо като награда.
— Кои бяха останалите?
— Искате да ви дам имената им?
— Да, любопитно ми е.
— За да ги посетите и тях ли?
— Може би.
— Защо правите толкова усилия? Ромфорд е твърде далеч — струваше ли си да дойдете чак дотук, за да ми зададете един обикновен въпрос? Щях да ви отговоря и по телефона. Особено след като сте били толкова болна.
Фрида не каза нищо, само го погледна.
— Не искате ли да знаете при кого отидох като мним пациент?
— Не ми е особено интересно.
— При един ваш приятел.
Горкият Рубен, помисли си Фрида. Не би имал никакъв шанс с такъв като Дънкан Бейли.
— Джеймс Ръндел. — Той я погледна въпросително, с глава, наклонена на една страна. — Разбирам защо някой би изпитал желание да го удари с юмрук.
Фрида потули усмивката си при мисълта как Джеймс Ръндел се е срещнал с този остроумен и присмехулен младеж с проницателен поглед.
— Но не е хубаво да обикаляте по тези адреси с убеждението, че можете да контролирате хората — продължи разговора Дънкан Бейли. — Имам предвид, че срещата с вас, разбира се, ми е приятна, но някой по-чувствителен от мен може да се изплаши от посещението ви, д-р Клайн. Разбирате ли какво искам да ви кажа?
— Аз просто искам имената.
Бейли се замисли за момент.
— Защо не? Те и без това скоро ще се появят в журнала по психология. Да ви ги напиша ли? Мога да ви дам и адресите им, ако това ще помогне. Може би ще ви спести евентуални затруднения. — Той скочи от стола си с ловкостта на котка и с леки стъпки прекоси стаята.
Пет и половина часа по-късно Фрида се намираше на борда на един самолет. Резервацията на полета в последния момент беше умопомрачително скъпа; тя отиваше за смешно кратко време; на всичко отгоре изпитваше страх от летене и го беше избягвала почти десет години. Мястото ѝ беше до пътеката и тя си поръча доматен сок. Жената до нея похъркваше леко. Фрида седеше с изправен гръб, скована от страх и притеснение: защото летеше със самолет, защото Дийн Рийв беше все още жив, защото тя знаеше какво е усещането, че умираш, защото беше толкова щастлива, че ще види Санди и защото да държиш толкова много на някого беше опасно. По-сигурно беше човек да е сам.
Когато Фиърби се обади на Ванеса Дейл, тя каза, че се е преместила още преди години. Сега живееше в Лийдс и работеше в една аптека. Фиърби отвърна, че за него това не е проблем. Може да дойде и да се видят. Имаше ли обедна почивка? О, и още нещо. Имаше ли своя снимка от онова време? Би ли могла да я донесе?
Той се срещна с нея отвън на тротоара и двамата отидоха до едно кафене през няколко врати по-надолу. За себе си поръча чай, а за нея някакво кафе със странно име. Въпреки че беше сервирано в чаша от най-малкия размер, огромната пяна го правеше да изглежда достатъчно за четирима. Ванеса Дейл беше облечена с тъмночервена пола, дебел чорапогащник и пъстра риза, а на краката си носеше боти. Той забеляза, че имаше бадж с името си точно над лявата гръд. Фиърби извади бележник и химикалка. Човек си мисли, че ще запомни всичко, но не е така. Затова той записваше казаното от събеседника, после го преписваше на чисто и винаги поставяше дата.
— Благодаря ви, че отделихте от времето си — каза той.
— Моля, няма защо — отвърна тя.
— Успяхте ли да намерите тогавашна снимка?
Тя извади от портмонето си две паспортни снимки, изрязани от квадрат от общо четири. Той ги погледна, после погледна нея. Сегашната Ванеса беше с по-пълно лице, косата ѝ беше дълга и тъмна.
— Бихте ли ми дали тази снимка? — попита той.