— Нямам нищо против — отвърна тя.
— Един човек ми се обади — пристъпи към разговора Фиърби. — Работи в полицията. Каза, че сте се свързали с тях на тринайсети юли 2004 година. Вярно ли е?
— Наистина веднъж звънях в полицията. Беше преди години. Не си спомням датата.
— Защо сте им звънели?
— Един човек ме изплаши. Съобщих за това в полицията.
— Бихте ли ми разказали какво се случи?
Ванеса го погледна подозрително.
— Защо ви е да знаете?
— Вече ви казах — пиша статия. Но името ви няма да бъде споменато.
— Сега ми изглежда глупаво — каза Ванеса — но тогава много се изплаших. Връщах се пеша от магазините, които бяха близо до дома на родителите ми. Вървях край пусто място, обрасло с храсталаци. Сега там има магазин на "Теско". До мен спря кола. Един мъж ме заговори, питаше за някаква посока. След миг излезе от колата и ме сграбчи. Стисна ме за гърлото. Аз се отскубнах и му се разкрещях, а после избягах. Мама ме накара да се обадя в полицията. Дойдоха двама детективи и поговориха с мен за инцидента. Това беше всичко.
— За тази случка изобщо не беше споменато по време на съдебния процес.
— Какъв съдебен процес?
— Съдебният процес срещу Джордж Конли.
Тя го погледна неразбиращо.
— Спомняте ли си убийството на Хейзъл Бартън?
— Не.
Фиърби млъкна за момент. Нима това беше поредната невярна следа?
— Какво си спомняте за нападението срещу вас?
— Беше доста отдавна.
— Все пак, някакъв непознат се е опитал да ви отвлече — каза Фиърби. — Такова нещо трудно се забравя.
— Преживяването беше доста странно — отвърна Ванеса. — Когато се случи, беше като насън. Както когато сънувате страшен сън, а после се събуждате и не си спомняте почти нищо. Аз си спомням един мъж с костюм.
— Стар? Млад?
— Не знам. Не беше тийнейджър. И не беше стар. Беше доста силен.
— Едър? Дребен?
— По-скоро среден на ръст. Може би малко по-едър от мен. Но не съм сигурна.
— А колата му? Спомняте ли си цвета, марката?
Тя се замисли напрегнато.
— Мисля, че беше сребриста на цвят. Но може и да се заблуждавам, защото повечето коли са сребристи. Откровено казано, наистина нищо не си спомням. Съжалявам.
— Абсолютно нищо ли?
— Съжалявам, дори тогава всичко в съзнанието ми беше като в мъгла, а вече минаха седем години. Спомням си мъжа и ръката му, стиснала шията ми, а също и форсирането на двигателя. Това е.
Фиърби си записа дословно всичко в бележника.
— А той нищо ли не каза?
— Нали ви обясних — попита ме за някаква посока. Може и да е казал нещо, докато ме беше сграбчил, но не си спомням.
— И от полицията повече не ви потърсиха, така ли?
— Не съм и очаквала да ме потърсят.
Фиърби затвори бележника си.
— Браво! — каза той.
Тя го погледна изненадано.
— Не ви разбирам.
— Успели сте да се отървете.
— Не знам… — отвърна Ванеса. — Все едно не бях аз. Сякаш се гледах по телевизията. — Тя взе телефона си. — Трябва да вървя.
21
Фрида не познаваше Ню Йорк. Представата ѝ за него беше абстрактна — град на сенки и символи, на пара, която излиза от уличните шахти; място, където постоянно пристигат хора и се пръскат във всички посоки.
Харесваше ѝ спускането над мегаполиса, когато беше все още тъмно, макар че зората вече се показваше на хоризонта като светла панделка и денят започваше да наднича през прозорците. Пред погледа ѝ прелитаха силуети на масивни сгради, пулсираха светлини. Скоро мистерията на мрака щеше да се стопи и гледките щяха да се разкрият в пълния си блясък.
Фрида не беше казала на Санди, че ще дойде, защото и тя самата не знаеше, че ще се реши. Беше ранна утрин и той навярно все още спеше, така че тя направи това, което правеше винаги, когато се чувстваше несигурна: тръгна да се разхожда, поглеждайки от време на време в картата, която си беше купила, докато накрая се озова на Бруклинския мост и се обърна, за да се полюбува на величествената гледка на Манхатън, която ѝ се струваше едновременно позната и чужда. Фрида си помисли за своята малка къща с тясна фасада, заобиколена от мрежа от малки улички. Там тя знаеше кога металните щори на някой магазин са били прясно боядисани или клоните на някой чинар са били подкастрени. Беше сигурна, че с вързани очи би намерила пътя до входната си врата. Изведнъж я обзе носталгия и тя се зачуди на вътрешния импулс, който я бе довел тук.
Около седем часа тя вече беше в квартала на Санди, но все още не ѝ се искаше да го буди. Денят беше хладен, небето облачно, а силният вятър предвещаваше дъжд. Тук дори въздухът миришеше различно. Тя тръгна нагоре по улицата и влезе в малко кафене, където си поръча кафе и седна с чашата край една от металните масички до прозореца с гледка към улицата. Беше ѝ студено, чувстваше се натежала от умора и от някаква необяснима тревога. Не можеше да разбере дали тя се дължеше на събитията от последните седмици, или на пристигането ѝ в Ню Йорк и предстоящата ѝ среща със Санди. Толкова ѝ беше липсвал, а сега не можеше да си представи да го види отново. Какво щяха да си кажат и как щяха да компенсират преживяната раздяла? Изведнъж я прониза една мисъл, от която тя потрепери, а стомахът ѝ силно я заболя: може би беше дошла тук, за да сложи край на връзката си със Санди? Мисълта се загнезди в съзнанието ѝ, а коремът ѝ натежа като олово. Така ли беше наистина?