— Да. — Гласът му отново прозвуча кротко в тъмното, топлата му длан галеше бедрото ѝ. Тя усещаше диханието му в косата си.
— Дийн все още броди незнайно къде. Бил е на гроба на баща ми…
— Какво? Откъде знаеш?
— Няма значение. Просто знам. Той иска аз да знам.
— И си сигурна, че… — Тя направи нетърпеливо движение и той млъкна.
— Да. Абсолютно сигурна.
— Това е ужасно и крайно обезпокоително. Но Дийн не може да застане помежду ни. Защо искаш да прекратиш връзката ни заради един психопат?
— Когато ти казах, че се чувствам призована…
— Да?
— Усещането е, че се чувствам призована да отида в подземния свят.
— Чий подземен свят? Твоят ли? В ада на терзаещите те мисли, страхове и неясни предчувствия? Или може би в царството на сенките?
— Не знам.
— Тогава, Фрида, недей да ходиш там. Било е просто глупава история. В момента се поддаваш изцяло на настроенията си, психическата травма от инцидента трудно отзвучава. Мисли рационално. Смесваш депресията с реалността.
— Лесно ти е да го кажеш.
— Мога ли да те попитам нещо, без да ме прекъсваш?
— Добре, давай.
— Когато баща ти се е самоубил и ти си го намерила… — той усети как тялото ѝ се стегна — ... си била на петнайсет. Тогава сподели ли с някого какво си преживяла?
— He.
— А след това?
— Не съвсем.
— Не съвсем. Не мислиш ли, че всичко това — той направи невидим жест, — че всичко това, отнасящо се за Дийн, за работата ти с полицията, тази идея за някаква история, заради която се чувстваш призована — всичко това е дълбоко свързано с факта, че като тийнейджър си намерила баща си да виси обесен на една греда, без да можеш да го спасиш? Ето за това трябва да си помислиш, вместо да хукваш към поредната спасителна мисия.
— Благодаря, докторе. Но Дийн реално съществува. Рут Ленъкс реално е съществувала. А онова, другото нещо… — Тя се обърна по гръб и заби поглед в тавана. — Честно казано, не знам какво е.
— Прекрати всичките си занимания. Остани тук. Остани при мен.
— Трябва да си с човек, който е щастлив. — А после добави: — И с когото ще можете да имате деца.
— Аз съм направил своя избор.
— Но…
— Направил съм своя избор. Ако искаш да ме напуснеш, защото вече не ме обичаш, ще трябва да го приема. Но ако искаш да ме напуснеш, защото ме обичаш и това те плаши, няма да го приема.
— Изслушай ме.
— Не.
— Санди…
— Не. — Той се подпря на едната си ръка и се надвеси над нея. — Довери ми се. Позволи ми и аз да ти се доверя.
Ако искаш, ще дойда заедно с теб в подземния свят. Ще те чакам на входа му. Само не ме отпращай.
— Какъв упорит мъж!
Преплетени крайници, устни, слети в целувка, тела, изгубили истинските си очертания. Светлина, която се разпръсва в мрака, и зора, която изгрява отново.
Няколко часа по-късно Фрида прибра четката си за зъби, провери паспорта си и му каза "довиждане", все едно че отиваше до павилиона за вестници зад ъгъла. Мразеше сбогуванията.
22
През уикенда Карлсън беше отменил всичките си ангажименти, така че да прекара два спокойни дни с Майки и Бела. Сърцето го болеше при мисълта, че само след няколко дни те ще заминат, ще бъдат далеч от него, на бюрото му ще останат само снимките им, в които той постоянно ще се вглежда, от другия край на телефонната линия ще се чуват две тънки гласчета, а по скайп ще се виждат трепкащите им образи. Всяка минута с тях беше безценна. Той трябваше насила да престане постоянно да държи в прегръдките си Бела и да гали до забрава косата на Майки. Те не биваше да узнаят колко го боли, че заминават, нито пък да се тревожат и да изпитват вина към него.
Той ги заведе на басейна в Арчуей, където криволичещата пързалка, спускаща се в дълбокия му край, и генераторите на вълни ги караха да крещят от страх и удоволствие. Подхвърляше ги във въздуха, оставяше ги да го потапят и да го яздят, възседнали раменете му. Гмуркаше се в тюркоазената вода, държеше очите си отворени и гледаше белите им крачета, които ритаха сред многото други крака. Наблюдаваше ги как се състезават в плиткия край — две кряскащи деца със зачервени от хлора очи.
После отидоха на детската площадка, където той ги люля на люлките, вози се с тях на въртележката, докато му се зави свят, пълзя след тях в дълъг надуваем тунел и се покатери по кула от автомобилни гуми. Моите деца, мислеше си той, моето момче и моето момиче. Запечата в ума си усмивките им за по-късно. Ядоха сладоледи и обядваха в една пицария. Накъдето и да погледнеше, виждаше самотни бащи. Беше правил грешки, винаги беше поставял работата си на първо място, смятайки, че няма друг избор, беше пропуснал ритуалите около времето за лягане на децата и сутрешната бъркотия след ставане. Често се бе случвало да не ги види в продължение на няколко дни — излизаше, преди да се събудят, и се прибираше, след като са заспали, а веднъж се беше наложило да се прибере от почивка доста преди тях. Беше стоварил върху жена си всички грижи по отглеждането им, без да се замисли за последиците, докато не бе станало твърде късно и нямаше връщане назад. Това ли беше цената, която трябваше да плати?