Лари Нивън
В очакване
На Плутон е нощ. Линията на хоризонта, рязка и отчетлива, пресича полезрението ми. Под тази начупена ивица е сиво-бялата пелена на снега под мъждукащата светлина на звездите. Отгоре — космически мрак и космически ярки светила. Поради неравната верига от зъбери звездите изплуват самотни, на групи, на разпилени купчини от бели точки. Преместват се бавно, но забележимо: толкова забележимо, че неподвижният поглед улавя движенията им.
Нещо не е наред. Периодът на въртене на Плутон е голям — 6,39 земни дни. Вероятно ходът на времето за мен се е забавил.
А трябваше изобщо да спре.
Нима греша?
Планетата е малка и хоризонтът е близък. Струва ти се още по-близо, защото не се крие зад мъжделива атмосфера. Два остри върха като бивни на хищен звяр са забити в разхвърляните звезди. Между тях блести странно ярка точка.
Разпознавам Слънцето, няма нимба като останалите звезди. Блести като ледена коричка между вкочанените от студ върхове. После се показва иззад скалите и ме заслепява…
Слънцето изчезна, рисунката на звездите се промени. Вероятно за кратко съм изгубил съзнание.
Не, нещо не е наред. Нима греша? Грешката няма да ме убие, но ще ме подлуди…
Не се чувствам луд. Не чувствам нищо — нито болка, нито някаква загуба, нито разкаяние, нито страх. Нито дори съжаление. Само една мисъл, това е всичко.
Сиво-бяло на фона на сиво-бяло: кацащият модул, нисък и широк, с форма на конус, потънал наполовина в ледената равнина, под нивото на погледа ми.
Стоя, гледам на изток и чакам.
Нека ви послужи за урок: дотук води нежеланието да умреш.
От 1979 година Плутон не е най-далечната планета. Сега е в перихелия си, най-близо (доколкото изобщо е възможно) до Слънцето и до Земята. Би било нелепо да не се използва такъв шанс.
И затова долетяхме — Джери, Сами и аз. В надуваем синтетичен балон и двигатели с йонна тяга. В балона прекарахме година и половина. След толкова дълго съвместно съществуване без никаква възможност да останеш насаме със себе си трябваше да се мразим. Но това не стана. Психометристите си знаят работата.
Само да можеш да се изолираш за няколко минути. Само да можеш да имаш ей толкова мъничко работа. Новият свят крие безкрайно много изненади. Дори нашият модул, тази глупава купчина от метали, вероятно също крие изненади.
Представете си — за далечните пътешествия използваме йонен двигател. Той развива малки ускорения, но затова пък работи дълго, нашият вече цели десет години. Там, където притеглянето е много по-слабо от земното, кацаме на химическо гориво. А за кацане на Земята или на Венера прибягваме до топлинна защита и спиращия ефект на атмосферата. За кацане върху газовите гиганти… Хм, кому се иска да каца там?
На Плутон няма атмосфера. Химическите ракети са твърде тежки, че да ги помъкнем. Тук е необходим маневрен атомно-реактивен двигател. Имаме такъв, но не му се доверяваме.
Джеръм и аз се спуснахме долу, оставяйки Сами на орбита. Започна да ръмжи, побесня. Ръмжеше още на аеродрома „Кенеди“ и продължи в тоя дух всичките осемнайсет месеца. Но някой все пак трябваше да остане. Някой винаги остава на завръщащия се модул, за да следи за повреди, да подържа връзка със Земята, да хвърли сеизмичните бомби, които ще ни помогнат да разберем най-после загадката на Плутон.
Не можехме да решим тази загадка. Откъде Плутон си е откраднал толкова голяма маса? Планетата е десет пъти по-тежка, отколкото би трябвало да бъде. Искахме да решим тази мистерия с бомби. Както някога са изучавали строежа на Земята. Направили схема на разпространението на сеизмичните вълни, но те имали естествен произход, например от изригването на вулкани. Тук по-голяма полза ще има от сеизмичните бомби.
Между върховете като зъби внезапно блесна ярка звезда. Интересно, ще се разплете ли загадката докато продължава моето дежурство?
Небосводът потръпна и замря. И…
Гледам на изток, погледът ми пълзи по равнината, където е модулът за кацане. Равнината и планините зад нея потъват като Атлантида — издигайки се нагоре, звездите създават илюзията, че ние се спускаме, пропадайки в черното небе — и Джеръм, и аз, и обкованият от ледове кораб…
„Нарва“ се държа великолепно. Няколко минути висяхме над равнината, за да си намерим път през пластовете замръзнали газове, също и място за кацане. Летливите съединения кипяха и се изпаряваха и ние се спуснахме в един белезникав ореол от пари, родени от водородния пламък.
В разтопения от газовете на двигателя кръг се видя влажна черна повърхност. Кацнахме съвсем предпазливо. После цял час проверявахме системите и се подготвяхме за излизане. А кой ще излезе пръв? Въпросът изобщо не е глупав. Още много векове Плутон ще бъде най-далечният преден пост на Слънчевата система и славата на първия човек, стъпил там, няма никога да помръкне.