Джеръм тегли жребия. Монетата реши спора: като първи в учебниците по история ще грее неговото име. Помня усмивката, която го озари; бих искал сега аз да се усмихна така.
Измъквайки се от люка, той се смееше и хвърляше остроумия по повод паметниците от мрамор. В това имаше някаква ирония на съдбата.
Оставях шлема, когато Джеръм започна да сипе ругатни по шлемофона. Набързо направих нужните процедури и се измъкнах навън. Всичко ми стана ясно от пръв поглед.
Пльокащата черна мръсотия под модула бе всъщност мръсен лед, замръзнала течност, смесена с газове и скални отломки. Горещите струи на двигателя го бяха разтопили. Скалните парчетии потъваха, с тях — и нашият модул. А когато водата отново замръзна, обгърна корпуса над средната линия. Ледът хвана модула в смъртна прегръдка.
Трябваше да направим някакви изследвания, преди да се захванем с освобождаването на кораба. Повикахме Сами и той ни предложи план. Ама Сами е горе, в орбиталната степен, и може да се върне на Земята, пък ние сме долу и нашият модул е обкован от ледовете на чужда планета.
Обхвана ни страх. Не можехме да направим нищо, докато не го освободим. И двамата го разбирахме прекрасно.
Странно, защо не си спомням за страха?
Имаше някаква възможност. Модулът е предназначен да се премества по повърхността, затова вместо опори за кацане има пръстен. Половината от мощността на двигателя го превръща в кораб на въздушна възглавница. Това е по-безопасно и по-икономично, отколкото да се разхождаш с реактивна тяга. Под пръстена, като под камбана, би трябвало да са останали изпарили се газове, значи модулът лежи върху кухина, пълна с газове.
Можехме да разтопим леда и да се спасим.
Помня, бяхме много предпазливи, колкото могат да бъдат само двама изплашени до смърт човека. Покачвахме температурата на двигателя мъчително бавно. По време на полет водородното гориво обтича реактора и го охлажда; сега това го няма, затова пък около двигателя е сковаващ студ. Той може да компенсира изкуственото охлаждане или да…
Внезапно стрелката сякаш побесня. Поради огромната разлика в температурите нещо се бе повредило. Джеръм махна забавящите графитени пръчки — никакъв ефект. Може би нещо в захранването, може резисторите да са станали свръхпроводници в този адски студ. Може би реакторът… Но това вече нямаше никакво значение.
Странно, защо не си спомням за страха?
Слънцето отново приблесна…
Усещане за убийствена сънливост. Отворих очи. Същите звезди се издигат на ята над същите мрачни върхове.
Нещо тежко се спусна отгоре ми. Усещам теглото му върху гърба и краката. Прилича на огромна амеба, безформена и прозрачна, а вътре се различават някакви черни зърна. Тежи почти колкото мен.
Живот на Плутон? Или свръхфлуидна течност? Хелий-II с примеси от сложни молекули? Ако е така, нека това чудовище да се маха по-далеч; като се появи Слънцето, ще трябва да търси сянка. На огряната страна на Плутон температурата достига петдесет градуса над нулата! Имам предвид над Абсолютната нула.
Не, върни се! Но то се отдалечава, непрекъснато преливайки формите си като водна капка, то си отива към ледения кратер! Нима мисълта ми го прогони? Не, глупости. Сигурно не е харесал миризмата ми. Колко тягостно бавно пълзи, ако изобщо различавам движения. Виждам го с крайчеца на окото като размазано петно — спуска се надолу, към модула и към миниатюрната фигура на първия човек, загинал на Плутон.
След аварията един от нас трябваше да се спусне долу и да види какви са разрушенията. Някой трябваше със струите на двигателя-раница да пробие тунел в леда и по него да се вмъкне в кухината под пръстена за кацане. Опитвахме се да не мислим за възможните усложнения. Все едно, рано или късно ще загинем. За този, който влезе под пръстена, смъртта е по-вероятна. И какво от това? Смъртта си е смърт.
Не се чувствам виновен. Него ден на Джери му провървя за втори път, пак позна страната на монетата. Ако жребият бе посочил мен, бих отишъл вместо Джери.
Двигателят изхвърли разтопените останки от реактора направо върху ледените стени на кухината. Съвсем загазихме. По-точно аз, защото все едно, Джеръм вече бе обречен. В газовата кухина бе същински радиоактивен ад.
Вмъквайки се в тунела, Джеръм псуваше шепнешком, а се измъкна мълчаливо, сигурно вече бе използвал всички познати подходящи думи.
Помня, че плаках. Отчасти от мъка, отчасти от страх. Помня, че се опитвах да говоря спокойно, без да обръщам внимание на сълзите. Джери не виждаше сълзите. Ако пък се е досетил, това си е негова работа. Описа ми ситуацията, каза „Сбогом“, после прекрачи леда и смъкна шлема си. Гъст бял облак обви главата му, после избухна и се разсипа на малки бели снежинки.