Но всичко това вече ми се струва безкрайно далечно. Джеръм така и си седи там, стиснал в дланите си шлема. Като паметник на самия себе си, на първия човек, стъпил на Плутон.
На лицето му е изписана печал.
Слънцето изгрява. Дано тази амеба да е успяла…
Страхотна работа, невероятна! Слънцето за миг се спря — ослепително бяла точка в процепа между двата върха близнаци. После подскочи нагоре, въртящият се небосвод потръпна и застина. Ето защо не бях го видял по-рано, става толкова бързо!
Чудовищна догадка… Ако ми е провървяло, ще му провърви и на Джеръм. Нима…
Сами остана там горе, но не може да се спусне при мен. А аз не мога да се кача при него. Системите за жизнено осигуряване са изправни, но рано или късно или ще измръзна, или ще остана без кислород.
Цели трийсет часа събирах образци от ледовете и минералите, анализирах ги, изпращах данните на Сами чрез лазерната връзка, украсявах ги с възвишени прощални послания и изпитвах съжаление към самия себе си. Всеки път, показвайки се навън, минавах покрай статуята на Джери. За труп, при това не доукрасяван от балсаматори, той изглеждаше дяволски добре. Кожата му беше съвсем като мраморна, а погледът му е устремен към звездите с някаква мъчителна болка. Всеки път, минавайки край него, се опитвах да си представя как ли ще изглеждам аз, когато ми дойде редът.
— Ти трябва да намериш кислородна жила — повтаряше Сами.
— За какъв дявол?
— За да оцелееш. Рано или късно ще дойде спасителна експедиция. Не трябва да се предаваш.
Аз вече съм се предал. Намерих кислород, но не щедра жила, а някакви пършиви молекули кислород, примесени с други газове. Тръбичките бяха твърде малки, окупирали леда като тънка паяжина.
— Тогава използвай водата, можеш да получиш кислород чрез електролиза!
Но спасителният кораб ще дойде след години. Строежът му ще започне едва сега, пък и трябва да се промени модула за кацане. За електролизата е нужна енергия, за отоплението също. А аз имам само акумулатори.
Рано или късно запасите от енергия ще свършат. Сами сякаш не го разбираше, беше по-отчаян от мен. Списъкът с прощалните ми послания беше безкраен, затова спрях да ги изпращам, Сами щеше да откачи.
Изглежда много пъти съм минавал покрай статуята на Джеръм — и тогава дойде тя, надеждата. В Невада, на три милиарда мили от тук, в ковчези с течен азот лежат половин милион трупове. Половин милион замразени хора очакват своето възкръсване, чакат деня, когато лекарите ще се научат да размразяват без риск за живота, да махат повредите, предизвикани от ледените кристалчета, и да лекуват болестите, от които са умрели.
Кретени ли са? А какво друго им остава? Те са мъртви.
И аз умирам.
В пълен вакуум човек може да преживее някакви си десети от секундата. Ако действа бързо, за това време може да изхвърли скафандъра. Без неговата защита черната плутонова нощ за миг ще изпомпи от тялото ми цялата налична топлина. И при петдесет градуса (над Абсолютната нула) аз ще щръкна замразен и ще чакам второто пришествие — или лекари, или Господ Бог.
Слънцето приблесна…
… И пак звезди. Онази гигантска амеба, на която вчера не се понравих, никъде я няма. А може би гледам в друга посока.
Бих искал тя да успее да се формира.
Гледам на изток, погледът ми пълзи по нащърбената равнина. С периферното си зрение виждам модула — цял-целеничък, блестящ. Скафандърът стои до мен на леда. Аз стърча в сребристи одежди на върха на черната скала, неотменно и вечно загледан в хоризонта. Успях да заема тази героична поза, преди студът да скове мозъка ми. С лице на изток, млади човече! Е, малко сбърках посоката. Но в онзи миг па̀рата от дишането ми скри света, пък и всичко правех в трескава бързина.
Сега Сами Грос сигурно вече е по обратния път. Той ще им каже къде съм.
Звездите изплуват иззад планинските върхове. Планинските върхове, и нащърбената равнина, и аз безкрайно потъваме в черното небе.
Моят труп ще е най-студеният за цялата история на човечеството. Дори изпълнените с надежди мъртъвци на Земята могат да ми завиждат.
Свръхпроводник — ето какво съм. Всяка сутрин слънчевите лъчи повишават температурата и ме включват като обикновена машина. Но през нощта моята нервна мрежа става мрежа от свръхпроводници. По нея протичат токове, протичат мисли, протичат усещания. Бавно, безумно бавно. Сто петдесет и три часовите денонощия на Плутон се свиват в някакви си петнайсет минути. При този темп, разбира се, ще дочакам.