Аз съм и статуя, и наблюдателен пункт. Точно заради това нямам емоции. Но някои неща все пак усещам: собствената си тежест, болки в ушите, разтягащото усилие на вакуума. Кръвта ми не кипва, но вътре в тялото има някакво замръзнало напрежение и нервите ми постоянно говорят за това. Усещам как вятърът се плъзва по устните ми като лек цигарен дим.
Ето докъде води нежеланието да умреш! Ще бъде интересно, ако все пак дочакам.
Няма да ме намерят ли? Че защо, Плутон е малка планета. Е, така е, дори малката планета е достатъчно голяма, че да се изгубиш на нея. Но нали и модулът е наблизо…
Целият е в скреж. Изпарилите се газове отново се кондензираха върху корпуса. Сиво-бяло на фона на сиво-бяло, като цвеклова глава върху неравен леден поднос.
Мога да прекарам тук, докато ме открият…
Престани!
Пак Слънцето…
Пак изплуват звездите. Същите съзвездия се появяват отново и отново на едни и същи места.
Дали тялото на Джеръм не се топли от същия полуживот, както моето? Би трябвало да се поразсъблече.
И защо не идва онова свръхфлуидно кълбо?!
Мамицата му, тук наистина е студено!
Господи Боже, как искам да отида при Джери и да избърша очите му — от скрежа, от онази печал…