— Прекалено съм уморена. И прекалено объркана. Те бяха толкова сладки. Той не ти се сърди, нито пък тя може да си представи за какво аз имам да й се сърдя. Май съм полудяла. Ще ми налееш ли?
Тя седна на кухненския стол върху палтото си.
— Също като баща ми и майка ми — каза тя. — Вярват в съвършенството на човека.
Той й поднесе чашата, като напомни:
— Значи тя не те остави да й се разсърдиш?
Джоун отпи и въздъхна; приличаше на актриса, току-що слязла от сцената, жестовете й бяха все още пропити с театралност.
— Попитах я как би се чувствувала тя и тя каза, че щяла да бъде доволна, ако съм спала с него, че нямало друга жена, с която би приела той да спи, че аз съм щяла да бъда дар, който тя му правела от любов. Постоянно ме наричаше най-добрата си приятелка, до втръсване го повтаряше с този неин утешителен и самоуверен глас; никога не съм мислила за нея като за най-добрата си приятелка. През цялата година усещах това напрежение между нас и естествено сега знам защо е било. През цялата година ми танцуваше по нервите с тази мъничка дяволита арогантност, която не можех да си обясня.
— Тя те харесва много и ние често се питахме как ще реагираш. Тя изпитваше ужас от реакцията ти.
— Не преставаше да ме подканва да й се разсърдя и, разбира се, самото това вече ми пречеше да го направя. С този утешителен и самоуверен глас. Не вярвам да е чула и дума от онова, което казах. Виждах я как се съсредоточава, разбираш ли, как наистина се вглежда в устните ми, но всъщност през цялото време съобразява какво трябва да каже след това. Готвила е репликите си цяла година. Като в примка съм. Не ми наливай повече.
— А той?
— О, той. Ненормален. Наричаше го откровение. Явно, че откак му е казала, правят голям секс. Непрестанно изричаше думи като разбиране и съчувствие и как трябвало да си помагаме един на друг. Приличаше ми на проповед, а нали знаеш как се вълнувам от проповедите — започвам да плача. Щом се опитвах да заплача, той ме целуваше, а после целуваше и нея: напълно безпристрастно. Бац, бац. Тя или аз — какво значение има! Откраднала ми е самоличността!
Тя надигна чашата си с кубчетата лед вътре и вдигна вежди в знак на възмущение. Косата й също като че ли щеше да се изправи на главата; беше разказвала как веднъж, като играла голф, ударила несполучливо и чула как косата й припуква, изправя се от гняв.
— Ти имаш по-гъста коса — каза той.
— Мерси. Ти си специалистът по тия въпроси. Той постоянно искаше да ти позвъни. Все казваше: „Хайде да докараме добрия стар Ричард, кучия му син. Липсва ми този стар прелъстител“ и аз трябваше да повтарям, че тази вечер си бавачка.
— Твърде немъжествено.
— И без това достатъчно си се правил на мъжествен.
— Трябваше да ме видиш как те чаках. Бягах от прозорец на прозорец като квачка, загубила пиленцето си. Бях обезумял за тебе, сладката ми. Изобщо не трябваше да те пращам при тези ужасни хора да ти четат лекции.
— Те не са ужасни. Ужасният си ти. Бъди доволен, че не са войнствено настроени. Според тях е глупаво да се възмущават. Детинщина било. Опияняват се от собствените си приказки. Той все говореше за някакво по-голямо добро, което щяло да произлезе от това.
— А ти? Ти войнствено ли си настроена, или вярваш в по-голямото добро?
— Не зная. Мога да повярвам в още малко уиски.
Следващият му въпрос го изгори, толкова наситен беше със спомена за светлина, че опали езика му.
— А тя искаше ли да съм там?
— Не спомена подобно нещо. Не е чак толкова нетактична.
— Никога не съм я смятал за нетактична — осмели се той.
Косата на Джоун сякаш щеше да изхвръкне от главата й; тя зае позата на оперна певица.
— А бе ти защо не избяга с нея? Защо не избягаш сега с нея? Направи нещо. Не мога да понеса друга подобна любовна проповед, нито подобни поучения или какво да е. Как не престанаха да повтарят, че трябвало да се събираме, да поддържаме връзки! Не искам с никого да се събирам.
— Но аз от теб… — започна той.
Тя го прекъсна:
— Не икономисвай леда!
— … имам най-много нужда. Ужасно неприятно ми беше твоето отсъствие от дома тази вечер. Ти ми липсваше повече, отколкото бих могъл да предположа.
Той се изрази много внимателно, загледан надолу към бюфета, докато пълнеше отново чашите, сякаш се крепяха на ръба на някаква пропаст; успокоен от безопасното завръщане на Джоун, беше прозрял бездънната загуба на другата — с нейния утешителен и самоуверен глас.