Джесика Хол
В огъня
Пролог
23 юни 1974 г.
Какво, по дяволите, търся тук?
Марк Леклер изпълзя от калта и взе да изтръсква дрехите си. Около пръстите му се влачеше нещо гадно, в носа си усещаше смрад на тиня. През сплетените клони на боровете и дъбовете проблясваше слънцето. Скоро щеше да падне мрак, а той беше съвсем сам.
Сам, изгубен и по-бесен дори от настъпена змия.
Луис Гембъл и момчетата от братството сигурно бяха спрели на магистралата и се спукваха от майтап, докато допиват бирата си.
Марк избърса омазаното си лице в ръкава на също толкова омазаното си яке.
— Този път ще имат да взимат.
Донякъде сам си беше виновен. Откакто постъпи в колежа съквартирантът му бе погаждал много номера и когато профучаха край табелата на изхода на града, трябваше да се досети, че пак нещо му крои. Но беше ядосан на майка си, че го накара да определи дата за сватбата и все му пилеше на главата да напусне футболния отбор. А и двете бири, които гаврътна с помощта на Луи, не му помогнаха много.
Пий, пий. Майка ти и малкото ти момиченце няма да разберат.
Луис бе убедил всички да се натоварят в неговия ван, за да се повозят и после бе отпрашил на запад, през пущинаците, по коларските пътища, подминавайки крайпътни кафенета и рибарски колиби. На Марк не му пукаше. Дори когато буса спря в средата на нищото, не можа да се усети.
Много бира, малко мозък.
Да му се не види, миналата седмица проверих маслото. Както винаги, Луис се обърна към него с каменно изражение. Я слез и бръкни с пръчката, Марк. Ако няма и една капка масло, кълна се, ще подпаля тоя боклук. Приятелят му бе изчакал Марк да мине пред капака и даде рязко назад. Подаде глава от прозореца и изкрещя: Супер тъп си. До скоро, Леклер.
Трябваше да си остане на пътя — сигурно щяха да се върнат след няколко часа. Винаги го правеха. Само че тази вечер не му се чакаше, а и тогава забеляза светлина в мочурището. Беше достатъчно пиян, за да си помисли, че светлина означава къща, а може би и телефон, от който да се обади на Луис. Но после светлината изчезна и не можа да се върне на пътя…
Нещо изпука зад него. Обърна се със свити юмруци.
— Майната ти, Луи, къде се чупихте, задници такива? Да не сте превъртели да ме оставите в средата на…
Не съквартирантът му, а едно младо момиче стоеше сред сенките. Гледаше го с огромните си тъмни очи.
Беше облещила очи заради всичките ругатни, които току-що бе чула.
— А-а, здрасти. Извинете, помислих, че сте… не исках да ви изплаша.
Момичето продължи да го наблюдава неподвижно. Малките й боси крака бяха изпоцапани в кал, но овехтялата й рокличка беше чиста. Над очите й висеше прекалено дълъг, влажен от пот бретон. Останалата коса бе вързана на къса опашка отзад. В дясната й ръка се поклащаше празен капан за раци.
Погледът на Марк се отмести от капана към копчетата точно под врата й. Съдейки по извивките, които изпъваха илиците на копчетата, сигурно беше някъде между тринайсет и шестнайсет годишна. Не можеше да проумее откъде я познава. Сякаш се бяха срещали и преди. Освен това се чувстваше някак странно.
Тя забеляза посоката на погледа му и предпазливо отстъпи крачка назад.
— Чакай. — Страхуваше се, че ще изчезне, затова тръгна нагоре по брега към нея, подхлъзна се и едва не заби нос в калта отново. — Чакай, мамка му! Спри, нуждая се от помощ.
— Изгуби ли се, момче?
Треньорът Луис го наричаше „момче“. Не ставаш за защитник, момче. Най-доброто, което можеш да направиш за този отбор, е да разкараш мършавия си, бял креолски задник оттук.
Той залитна и фрасна главата си в един нисък клон на върбата.
— По дяволите! — Притисна мястото с ръка. Имаше чувството, че черепът му се разцепи, после я погледна: — А ти как мислиш?
Тя се напрегна и хвана по-здраво капана.
— Мисля, че майка ти трябва да изхаби доста сапун, за да измие мръсната ти уста.
— Хей, не си тръгвай. — Вдигна ръка към нея, после я отпусна. — Съжалявам, — наистина, съжалявам. Имам скапан ден.
— Хайде, давай. — Тя го заоглежда и смръщеното й лице, леко се отпусна: — Откъде си, момче?
Странният й, напевен говор го накара пак да се вгледа в нея. Дали не е от кейджуните1? Беше чувал от майка си, че за нищо не ставали — неграмотни и крадливи — отмъквали всичко, което не било заковано. Само че това момиче не изглеждаше глупаво, нито престъпник, а просто бедно.
1
Кейджуни или кадиени — субетническа група от населението на съвременна Америка, населяващи предимно щата Луизиана, потомци на френски канадци, депортирани от британците от Акадия през 1755–1763 г. — Б.пр.