— Казвам се Марк. От града съм. — Изведнъж осъзна как изглежда в очите й — едър, тъмен мъжкар, целия овъргалян в кал, който ругае на всяка втора дума, — затова остана на място и се опита да изглежда безобиден. — Как се казваш?
— Женевиев.
— Хубаво име. — Като на принцеса от приказките. — Сигурно живееш някъде наблизо, нали?
— Oui.2
Още по-добре. Значи познаваше местността.
— Ще ми покажеш ли как да се измъкна оттук?
Тя се позамисли достатъчно дълго, за да го засърби навсякъде от потта, която го обля. Най-накрая посочи с ръка към дърветата:
— Насам.
Последва я през високите до кръста бурени, далеч от реката и навътре през дърветата. Какво ли правеше по тези места по тъмно? Капани за раци ли залагаше? Ускори крачка, за да я настигне, но понеже не познаваше местността като нея, изоставаше.
— Джини, чакай — вървиш прекалено бързо.
Тя поспря и го изчака. Стори му се, че я чу да измърмори нещо за градските момчета, преди да го попита:
— А ти какво въобще правиш тук в Ачафалая?
Чувствам се и се държа като тъпо копеле.
— Приятелите ми решиха да си направят хубава шегичка. Напиха ме и ме зарязаха тук.
— Това не е забавно. — Тя го хвана за ръка, дръпна го и го поведе покрай някакви растения с тъмни листа. Като погледна назад, забеляза, че това беше отровен бръшлян. — Не се държиш като пиян.
— Ще трябват повече от две бири за това. — Ръката й изглеждаше толкова мъничка, стиснала ръкава му. Ноктите й бяха къси и чисти, правилно оформени, сякаш отрязани с ножица. Ухаеше на сапун и слънце, което го накара да осъзнае, каква воня се носи от него. — На колко си години?
— Ще направя седемнайсет следващия месец — килна глава настрани. — В колежа в града ли учиш, Марк?
— Да, втора година съм. — Това го дразнеше. — На деветнайсет съм.
— И братовчед ми Даръл е на деветнайсет. — Тя посочи настрани към заблатеното езеро. — Не ходи в колеж, но никога не се загубва.
— Никога преди не съм идвал в блатата — оправда се той и синово се обърса с якето си. — С братовчед си ли живееш?
— Не. — Тя посочи покрай два дъба към слаба, мъждукаща светлина. — Ей там е моята къща.
Като се приближиха, Марк забеляза, че къщата бе почти като дървена барака. Намираше се на няколко метра от един по-тесен ръкав на Ачафалая, сгушена под двойка стари дъбове. Как беше възможно едно цяло семейство да се натъпче в такова малко местенце? Бараката в двора на къщата му беше по-голяма.
— Живееш с родителите си?
— Oui. Татко залага капани и лови риба, а мама продава стръв на рибарите, които идват насам. Аз също. — Докато го наблюдаваше, изражението й се промени. — Какво, не обичаш ли риба?
Той се опита да си представи как елегантната му майка продава стръв. Нямаше да го направи, дори да я упоят.
— Напротив. — Погледна към къщата и се сети за слуховете, които бе чувал за кейджуните. Говореше се, че първо стрелят, после питат. — Баща ти сигурно ще побеснее — ъ-ъ, ядоса, — ако ме види с теб.
Тя поклати глава.
— Не си направил нищо лошо. Татко ще те заведе в града.
И Марк на това се надяваше. Не му се искаше да го гръмнат. Нито да притеснява майка си. А и трябваше да се погрижи за Луи и момичетата от братството. Пълен купон.
Въпреки това всичките му мрачни мисли бавно се изпариха, когато последните слънчеви лъчи озариха Женевиев. На фона на бялата й, съвършена кожа очите й изглеждаха съвсем черни. А косата й… Господи, косата й беше изключителна.
Никое от момичетата, които познаваше, не приличаше на нея. Нито звучеше като нея. Нито ухаеше като нея. Беше толкова екзотична и не на място, като пеперуда в кофа за боклук. Тези мисли отново изплуваха в главата му, този път обаче разпалиха плам и копнеж у него. Ако ръцете му не бяха толкова мърляви, щеше да я докосне.
— Ще дойдеш ли с нас?
— В града ли? — Тя лекичко се изсмя. — Защо?
Марк откри едно чисто петно от вътрешната страна на якето си, избърса ръката си и хвана нейната. Усети малки мазоли по дланта й, беше стегната и силна. Точно тогава той разбра, така сигурно, сякаш четеше бъдещето. Беше им отредено да се срещнат. Да се докоснат.
Тя беше истинската.
Ще се оженя за това момиче, зарече се той.
— Иска ми се още да си поговорим.