Лора зяпна.
— Заради нея ли се отказа от юридическия факултет?
— Заради нея, но това не бе най-лошото. Тя му разби сърцето. Дълго време след като го напусна, двамата с Луи се страхувахме, че Джей Ди може да се опита да се нарани. — Споменът за онези дълги, тягостни седмици накара Елизабет да стане и да дръпне завесите от прозореца. — Никога вече не бе същият след нея. Така и не можа да се довери на друго момиче.
— Как се запознал с нея?
— О, нали знаеш как някои от тези бедни момиченца постъпват в колежа със стипендии. Мисля, че главната им цел е да си хванат някое момче, за да се омъжат. — Предупреждавах Джей Ди за нея, но той си въобразяваше, че е любов, не ме слушаше. Шест месеца живеех в ужас, че може да й направи някое дете. — Дръпна настрани кремавите завеси и притвори очи, когато слънцето докосна лицето й.
— Но не се е опитала да го подмами с брак?
— Не и отначало. — Елизабет се обърна към приятелката си. — Тя не е глупаво момиче, да знаеш. Наместваше се постепенно в живота му, отнемаше все повече от времето му, отклоняваше го от ученето му. После започна да трови отношенията с приятелите му — с момчетата, които познаваше от началното училище. — Елизабет оправи подгъва на една от завесите и се върна до Лора. — Още когато го накара да напусне футболния отбор, разбрах, че ще създава проблеми. Знаеш колко много Джей Ди обичаше да играе.
Лора остави чашата си и се наведе напред.
— Говорила ли си с нея?
— Не. Имах чувството, че шест месеца съм затаявала дъх. Когато чух, че е хвърляла кал по някои от приятелите на Джей Ди на път за танците, дори не се изненадах. — Тя напълни отново чашата си, после доля едва докосната чаша на Лора. — Макар че и до ден-днешен не знам какво я е накарало да го направи?
— Не си ли спомняш какво ставаше в нашето училище? — някак тъжно каза Лора. — Как се подигравахме на онези бедни момичета? Винаги съм се чувствала неудобно заради това.
— Прави ти чест, че винаги си била с меко сърце — мило отбеляза Елизабет. — Знам, че приятелите на Джей Ди винаги са се държали добре с нея, заради него. Всички те бяха толкова свестни деца. — Тя потъна в спомени. — За съжаление тя не можеше да бъде като тях.
— Може да са ревнували от нея — обади се мъжки глас.
Елизабет рязко обърна глава и видя съпруга си, застанал до вратата.
— Луи, как ме изплаши. Какво, за бога, приказваш?
— За Изабел. Тя не беше хитруша, а мило, умно момиче, изключително работлива. — Съпругът на Елизабет скръсти ръце. — Не бих могъл да кажа същото за другите приятелки на Джей Ди.
Лора остави чашата си и се изправи.
— Трябва да тръгвам.
— Ще ми е приятно да те откарам до вас, cherie. — Луи посочи към входната врата. — Може ли само за момент да кажа нещо на съпругата си?
— Разбира се. — Лора целуна Елизабет по бузата, стисна ръката й и тръгна.
— Какви ги вършиш, Елизабет?
— Грижа се за приятелката си. — Видимото раздразнение на съпруга й нея притесняваше. — Освен това й помагам да разбере с кого си има работа. Да не би да си забравил какво причини на сина ни това момиче?
— Спомням се нещо по-различно. Би трябвало и ти да си го спомняш.
Тя остави чашата си.
— Понякога с годините паметта започва да изневерява.
— Значи вече съм старец.
— Не, не си. Това би означавало и аз да се нарека стара жена. — Тя отиде към него да го прегърне, но той се отдръпна. Това не я разтревожи. Луи никога не се ядосваше повече от час-два и после отново си ставаше същия чаровен, благовъзпитан човек. — Не бива да се тревожиш за Изабел Душейн. Сигурна съм, че ще се оправи. Хората като нея го умеят.
— Обожавам те от първия миг, в който те зърнах — отвърна той, изстрелвайки ядно думите. — Но никога не съм бил толкова разочарован от теб, както сега.
От това я заболя, но успя да запази ведрото си изражение.
— Ще го преодолееш, Луис, както винаги.
Елизабет не трепна, когато той затръшна вратата след себе си. Към дългия списък, който бе съставила, за греховете на Изабел Душейн към семейството й, добави още един.
Осма глава
— Ставай, момче.
Джей Ди отвори очи и се озова сам в леглото за гости на семейство Мартин, а на сантиметър от носа му се поклащаше двойната цев на пушка. Без да трепне той проследи нагоре дулото и очите му срещнаха гневен, изпепеляващ поглед.