Дали не искаше да я задържи още малко, преди да влязат, или просто се опитваше да я впечатли със старата къща?
— У-ха. Голяма работа е бил.
— Работил е в типичния американски стил на града. Според Марк възстановяването на къщата беше много важно, защото връщаше късче история на града. — Той я погледна. — Двамата със съпругата му правеха дарения за опазването на архитектурните паметници.
— Забележително. — Хареса й огромната заоблена веранда около първия етаж, но цветният, касетиран витраж й идваше малко в повече. Все пак това беше къща, а не църква — колкото и да бяха богати, семейство Леклер са си просто хора. — Откъде знаеш всичко това?
Той я изгледа.
— Израснах тук. Всички знаят тези подробности.
— Ъ-хм. Да не би по деликатен начин да се опитваш да ми кажеш да си държа затворена простата устичка и да те оставя ти да говориш с дамата? Понеже си семеен приятел и капацитет по богаташките къщи на Съли?
— Боже, колко противна жена си. — Той излезе и затръшна вратата.
— Ами това ми беше думата, де. — Тя дръпна ключа от контакта и го пусна в джоба си. — Усещам, че ще падне забавление.
Една прислужница в униформа с бяла престилка отвори вратата и ги въведе в дневната. Тери не пропусна да забележи орнаментите по тавана, пода от иглолистна дървесина и огромното извито стълбище. По стените чак до високия четири метра таван бяха окачени множество портрети на важни-, но не особено привлекателни личности. Имаше толкова много антики, че сигурно обзавеждането само на една стая се равняваше на спестяванията й за пенсия, натрупани за последните шест години.
Долавяше се красивото, елегантно, но много категорично послание: Ние имаме пари, а ти нямаш. На-на-на-на-наа-на.
Холът, или по-скоро дневната, както я бе нарекла домашната помощница, бе боядисана в хиляди нюанси на бледожълто, бяло и слонова кост. Тери си помисли, че явно идеята е била да се създава впечатление за ведрина и щастие, но вместо това тя се почувства като в купа с пуканки и неволно се огледа за солницата и поставката за салфетки.
Стегни се, Винсент — жената току-що е изгубила съпруга си.
Вдовицата на Марк Леклер се появи на вратата. Беше облечена в графитеносива рокля с маншети от дантела и брошка с диаманти във формата на карнавална маска.
— Детектив Винсент — каза тя и бавно пристъпи, сякаш несигурна дали ще достигне крайната цел. — Благодаря, че дойдохте. — После нещо от сорта на О, Корт, ах, ти конска доза тестостерон такава, какво облекчение е, че си тук. Едва успявам да се държа на краката си без мъжка опора…
— Върнах се по-рано. — Изненадващо за нея Корт не прояви особен интерес към Морая. — Сега трябва да поговорим с госпожа Леклер, Морая, така че дай ни няколко минути.
Думите му сякаш я подразниха повече и от присъствието на Тери.
— Лора?
Вдовицата на Марк побърза да кимне.
— Всичко ще бъде наред, скъпа. Би ли проверила как върви приготовлението на обяда?
— Разбира се. Повикай ме, ако имаш нужда. — Като хвърли последен изпепеляващ поглед към Тери, Морая излезе.
— Морая е много загрижена за мен — обясни Лора.
— Няма проблем, госпожо — Тери изпита съжаление към вдовицата, но трябваше да я поразтърси, за да я накара да дойде на себе си. — Госпожо Леклер, знаехте ли за връзката между съпруга ви и госпожица Душейн?
Лора смръщи чело:
— Връзка? Извинете, не… — Тя погледна към Корт.
Корт реагира сякаш Тери бе шамаросала жената.
— Каква връзка може да е това, детектив Винсент?
Тери не му обърна внимание:
— Госпожо Леклер, съпругът ви споделял ли е с вас, че Изабел Душейн му е родна дъщеря?
— Дъщеря? — Лора пребледня, после вдигна трепереща ръка към гърлото си. — Не. Мили боже. Нито дума не ми е казвал. През всички тези години… — Зарови лице в шепи и заплака.
Шокът й беше съвсем истински.
— Доколкото имам информация, съпругът ви е разбрал съвсем наскоро, че Сейбъл му е дъщеря — побърза да поясни Тери. — Но, ако е знаел преди, би ли имало причина да скрие този факт от вас? Възможно ли е да е давал пари за издръжка на майка й, например?
Корт издаде гърлен, дрезгав звук:
— Достатъчно, Тери.