— Жена ли е?
— Да. И то каква. — Униформеният се покашля притеснено, когато Тери го изгледа накриво. — Ъ-ъ, не е тукашна, поне според свидетелите. Няма лични документи и не казва много. Има няколко леки наранявания по главата.
— Хубаво, че сте забелязали — процеди Тери. — Че си я бива и въобще всичко.
Джей Ди не се разсмя. Обърна се към Тери:
— Заеми се с хората наоколо. Аз ще говоря с момичето.
Тя изсумтя с ирония и презрение:
— Винаги поемаш момичетата.
Джей Ди не отклони вниманието си от жената. Кислородната лиска покриваше носа и устата й. Косата й бе червена. Необикновено червена — плътен, благороден цвят като на стари гранати. Познаваше само една жена с такава коса.
Не може да е тя.
Прескочи двойния пожарникарски маркуч и тръгна към линейката. Докато се приближаваше, забеляза и други детайли, които го притесниха — малката, крехка фигура, бледата кожа, елегантните ръце с дълги пръсти. Раздраните чорапи по краката й не омаловажаваха факта, че са стройни и добре оформени. Дори пет-шест сантиметровата рана на десния, не можеше да наруши красивата гледка.
Споменът се стовари върху му като яростно кроше.
Добре ли си? Видя пребледнялото й лице, кръвта по крака й. Беше паднала в барчето точно до неговата маса. Помогна й да стане. Кървиш…
Един от парамедиците го забеляза:
— Нуждаете ли се от помощ, лейтенант?
— Не. — Джей Ди видя кръвта по дрехите й и дръпна маската от лицето на жената. И макар да беше подготвен за това, като погледна лицето й, едва не се строполи на колене: — Сейбъл.
Огромните, тъмни очи го гледаха смаяни. Тя не каза нито дума.
Той метна маската настрани, все още несигурен, че е истинска. Посегна към нея, но тя извърна глава съвсем леко, колкото да избегне докосването му, а изненадата в очите й се замени с гняв и отвращение.
У него също се надигна гняв, изпепеляващ и толкова необуздан, че му се прииска да я сграбчи в прегръдката си. Овладя се, разгледа я, но не можа да разбере откъде е кръвта.
— Какво е станало с нея? Къде е ранена?
Парамедикът отново й подаде маската.
— Добре е. Просто е вдишала малко дим и има няколко травми по главата. Може би се е подхлъзнала, паднала е и се е опитвала да се изправи.
Искаше му се да я разсъблече и лично да я прегледа.
— А кръвта?
— Раните по главата не са разкъсни. Мисля, че не е от нея.
Джей Ди забеляза как по лицето й премина сянка на страх.
— Приключихте ли тук с нея?
Парамедикът я преслуша и кимна.
— Да, но състоянието й трябва да се следи. Може да има сътресение на мозъка.
— Аз ще се заема. — Хвана я за ръцете и усети потръпването й, почувства напрягането на мускулите под нежната й кожа. Дори да беше останало малко кръв по лицето й, след първия допир с него, рязко изчезна, както някога в барчето. Тъмните й очи не се откъсваха от лицето му.
Страхува се. Но защо? Сякаш никога преди не я бе докосвал. Докосвал я бе много пъти. Цялата. Всеки сантиметър от нея.
Преди да успее да я вдигне на крака, патрулът изникна до него.
— Лейтенант, добре ще е да видите нещо.
Той я пусна.
— Какво?
— Намериха тяло в сградата. — Патрулът му подаде обгорен, разтворен портфейл в плик за улики. — В личните документи пише Маркъс Орелиъс Леклер.
Като всеки мъж Били предпочиташе чукането пред самозадоволяването, но този път изпитваше странна наслада да седи в камиона си и да се докосва, докато гледа как изгаря сградата. Никой не му обърна внимание. Дори двамата любопитни старци, които спряха огромния си „Линкълн“, зад камиона и стояха облещени срещу огъня. Бяха само на метър от прозореца му, но сякаш беше невидим.
Все пак на него дължаха това шоу. На него, невзрачния Били Либидо.
Колко странно. Били обичаше да се занимава с малките си дивотии. При това беше достатъчно хитър и винаги да се измъква. Само че този път вътре бе залостена Изабел и се печеше жива. Това беше лично негово дело и той се чувстваше специален. Могъщ.
Усещането му хареса.
— Браво, момиче — изфъфли той, докато трескаво движеше ръката си. — Този път те пипнах, а?