— Сейбъл — изстена той. Никога преди в колежа не бяха опитвали това, а плахото й докосване му подсказа, че няма голям опит. — Правила ли си го преди?
— Не — призна тя. Притеснена го попита: — Ужасна съм, нали?
Прииска му се да се изсмее, но само мило й се усмихна.
— Не, сладурче. Добре се справяш.
Тя се отдръпна и се пресегна към другата му ръка, после я допря до лицето си. Погледна го и се погали в дланта му.
— Покажи ми как.
Той стисна очи, когато устата й го пое отново и я поведе нагоре-надолу.
— Не се мъчи, кажи ми докъде да спра. — Напредваше бавно, милиметър по милиметър, но и това си беше истинско мъчение за нея. Беше решил, че този път няма да е толкова напорист.
Но тя не спираше. Поемаше го още и още, плъзгаше езика си около него и той потъваше все по-навътре между гладките й, плътно прилепнали устни сред безмерното удоволствие. Дочуваше звуците, които тя издаваше — дълбоко, страстно, жадно жужене, което се надигаше от гърлото й и го милваше точно колкото и устните й.
— Изабел! — Искаше му се това да продължи безкрайно, но стягането в слабините му подсказа, че всеки миг ще изригне. Опита се да я дръпне: — Спри, мила. Ще свърша.
Тя не го пусна, дори го пое още по-дълбоко. Копринената гладкост на устните й, топлата влага и ритмичните движения, стоновете й, всичко това го докара до върховния момент. Джей Ди задържа главата й, когато изстреля първата струя, а тя го задържа в устата си.
След последния му разтърсващ спазъм, тя притвори очи и се отпусна на хълбока му — позволи му да се измъкне от устните й и да се остави в нежните й пръсти. Известно време останаха да лежат в тази поза, докато пулсът му се успокои и сърцето му вече не се опитваше да изскочи от гърдите му.
— Джийн-Дел?
Той поглади косата й.
— Хммм?
— Защо не ме научи на това преди? — измрънка тя, докато го галеше.
— Не знам. Сигурно щяхме да стигнем и дотам. — Издърпа я в обятията си. Лежаха един срещу друг и той отмести кичур коса от замъглените й очи. — О, миличка, недей да плачеш.
— Не мога да се овладея — проплака тя. — Колко ми липсваше през всички тези години. Боже, колко много време сме загубили.
Докосна първата сълза, която блесна между миглите й, прокара я надолу по набъбналата извивка на устната й и я пое с целувка.
— Важното е, че се намерихме и никога вече няма да те пусна.
Тя отвърна на целувката му. После застина и надигна глава:
— Виж.
Вървеше последната новинарска емисия и на екрана до водещата показваха снимка на Кейн Гантри. Джей Ди се пресегна за дистанционното и увеличи звука.
— … обвинението срещу риболовеца бе отменено. Властите отказват коментар, но наш източник в полицейското управление твърди, че причината за освобождаването на Гантри е липса на доказателства.
Дванайсета глава
Докато Корт изваждаше досието за палежа на старото абатство Кроли, един от следователите подаде глава на врата:
— Комисар, някакъв мъж ви търси по телефона. Казва, че ще говори само с вас.
— Приеми съобщението.
— Каза, че има един страхотен бонус за вас.
Корт рязко вдигна глава.
— Ще се обадя. Затворете вратата. — Веднага след това натисна мигащия бутон. — Портър?
— Не, Джордж е. Работя за Рони — обади се мазен глас. — Чух, че търсиш брат си. Колко плащаш, ако го намеря?
— Зависи. Откъде знаеш, че е брат ми?
— Защото е с червенокосата от снимките по вестниците.
Корт дочу някаква разправия пред вратата на кабинета си. Единият глас бе на Тери.
— Къде е?
— За мен какво ще има?
— Петдесет.
— Може би още нещо за червенокосата?
Исусе, тоя задник се пазареше с него.
— Сто и оставаш жив.
— Опа, опа, по-леко — нервно се изсмя Джордж. — Брат ти и момичето са се сврели тук за нощта. Рони ще стои до пет сутринта, после отива за понички. Най-добре ела тогава.
Вратата на Корт се отвори и Тери нахлу в стаята.
— Хубаво. Ще бъда там.
— Не забравяй кинтите. — Джордж затвори.
Стройната брюнетка бутна вратата с крак.
— Двамата с теб трябва да си поговорим.
Той се облегна назад в стола си.
— Не, не трябва, но не допускай това да те спре, детектив.
Тя се приближи към бюрото му и отмести един стол от пътя си.
— Напоследък не съм детектив, а тъпа секретарка, благодарение на теб.
— Обсъди го с Пелерин.
Гледаше го като че ли току-що е настъпила кучешко лайно.
— Не те разбирам. Наистина не разбирам. Мислех, че се тревожиш за брат си повече отколкото за скапания правилник.
— Ще се погрижа за Джей Ди.
— Джей Ди е някъде там и съм напълно сигурна, че е в беда. Не можеш да спазваш правила сега, Кортланд.
— Яд те е, че изпусна случая…
Тя удари с юмруци по бюрото:
— Не ми пука за случая. Майната му. Но брат ти ми е партньор и най-близкият ми приятел и заслужава по-добро отношение от твоя страна.
Червени петна от гняв избиха по лицето й! Нямаше грим, нито бижута. Ухаеше на кафе и цигари. Прииска му се да се пресегне, да я сграбчи за тъмната къса коса и да я метне на бюрото си.
Тази мисъл го накара да скочи и да грабне якето си.
— Налага се да изляза. Ще те изпратя до колата ти.
— Кучи син. Знаеш къде е.
А тя беше твърде проницателна. Той намери ключовете си:
— Казах, че ще се погрижа за него.
— Кажи къде е Джей Ди? — Тя се изпречи на пътя му.
— Върви да поспиш. — Главата му отскочи настрани, когато малкият й стегнат юмрук достигна носа му и за малко да го счупи. При следващото замахване успя да я хване, завъртя я и я притисна с лице към стената.
Не му се искаше да прави точно това, но се наложи.
— За това заслужаваш да те пратя в пътна полиция.
Тя яростно изсумтя.
— По-добре отколкото машинописка.
Умората и струйката кръв от носа му я накараха да я пусне. Тя веднага се обърна и се облегна на стената.
— Добър ход. — Тя вдигна ръка към червенината на скулата си.
— Някой път трябва да ме научиш.
— Тери…
Тя поклати глава.
— И на мен ми се налага да изляза. До скоро, комисар.
Преди да успее дума да каже, тя отвори вратата със замах и излезе от офиса.