Бий ги, докато им потрошиш кокалите, момче, крещеше в пивата му покойният му баща. Чукай ги, докато ги разкъсаш и прокървят. После живи ги одери, сантиметър по сантиметър.
Зад гърба му вратата на караваната се отвори и се затвори.
Извърна глава и видя кой е.
— Виж какво ми направиха. Трябва да ида в болницата. Ти ще ме закараш.
Чифт студени очи се приковаха в него.
— Не, господин Тибидо. Съвместната ни работа приключи. — Една ръка в ръкавица бръкна в джоба на скъпото палто.
— Ще ме заведеш или… — Облещи очи, когато видя отново ръката. — Не. Не!
Пистолетът не гръмна, а само изсъска. Като змия, което му се видя доста странно. Също като парещата болка в гърдите му и бликналата от устата му кръв. Подът сякаш се надигна и го фрасна по лицето и тогава всичко му се изясни.
Трябваше да те послушам, тате, помисли си Били, когато пистолетът се насочи към лицето му. Бил си прав.
Пистолетът изсъска още два пъти.
Тринайсета глава
Сейбъл отново задърпа въжетата, с които бяха омотани китките и глезените й, но Кейн ги бе вързал прекалено стегнато, така че да не може да се освободи.
— Къде ме водиш?
— Ще идем на гости на един мой приятел — отговори той.
— Какъв приятел?
— Казвал ли съм ти някога, че майка ти беше най-сладката, най-милата жена, която съм познавал?
— Не. — Беше се свила уплашена и се чудеше на какво ли бе способен Кейн. Засега изглеждаше по-безопасно да го остави да говори. — Не знаех, че сте били приятели.
— Не бяхме. Просто беше мила с мен. — В погледа му проблесна далечен спомен, докато гледаше напред по пътя. — Когато нашите се караха, все висях пред магазинчето за стръв. Родителите й ме пускаха да спя там, когато у нас не беше за прибиране. Тя винаги ми даваше нещо за хапване, понякога сядаше да си поговорим. Никой, освен Джини не говореше с мен. Мисля, че точно тя убеди Реми да ме наеме.
Сякаш я боготвореше.
— Съжалявам, Кейн. Не знаех.
— Няма нужда. Джини ми каза за баща ти и колко го обича точно преди да замине. Не разбирах защо трябва да заминава, а след като се появи ти, се досетих. — Той я погледна. — Позволяваше ми да те държа, когато ти беше още съвсем мъничко същество. Не бях докосвал бебе дотогава, никога не бях виждал нещо по-крехко и по-беззащитно като теб.
Тя преглътна.
— Защо ми разказваш това?
— Няколко дни след като се върна с теб, майка ти ме помоли да пусна едно писмо. Беше адресирано до истинския ти баща. Марк Леклер.
— Писала му е?
Той не обърна внимание на въпроса и.
— Седмица след като пуснах писмото, баща ми се прибра и даде на мама цяла камара пари. Обясни й, че трябва да каже, че е бил вкъщи цялата нощ, и излезе. — Кейн спря, за да пропусне една кола. — Проследих го къщата на баба ти и дядо ти. Бях едва на тринайсет — не разбирах за какво са му шишетата и тенекията с бензин. Помислих си, че ги е взел на заем от дядо ти. После видях, че ги напълни с бензин и разбрах какво е намислил.
Гърлото й се стегна.
— Наблюдавал си го как подпалва дома ни.
— След като хвърли първата бутилка на тавана, побягнах. Беше едър човек и не бих могъл да го спра сам. Тичах до доковете да повикам Реми. — Ръцете му стиснаха волана, докато кокалчетата му изпъкнаха. — Не бях достатъчно бърз. Когато се върнахме, от баща ми нямаше и следа, а цялата къща гореше. Реми дочу Джини да пищи и се спусна навътре. Счупи един прозорец и те пусна в ръцете ми. Ти плачеше, а красивата ти червена коса бе цялата опърлена — гласът му се прекърши.
Тя скри лице в ръцете си.
— Отнесох те далеч от къщата, а Реми изведе майка ти. Дрехите му горяха, а ръцете и лицето му бяха черни от изгарянето. Дойдоха и други хора, но покривът падна и никой не успя да извади баба ти и дядо ти. Майка ти дотича при мен и те грабна. Гледаше вторачено къщата и не спираше да повтаря името му.
— Чие име?
— Марк Леклер — той смени тона си. — Придружих я до болницата, където настаниха Реми. Разказах й всичко за баща си, за онова, което бе направил и за парите. Тя се умълча, а после каза, че не е трябвало да му пише и да му казва за теб.
— Марк не знаеше за мен! — Сега вече тя се уплаши и обърка. — Каза, че никога не е знаел.