— Никой от лагуната не е имал причина да нарани теб и Джини. Само един човек е имал интерес да го направи.
— Не. Не ти вярвам. — Тя поклати глава.
— Никой друг нямаше толкова пари — сопна се Кейн. — Марк Леклер е платил на баща ми да изгори теб и майка ти. Марк те доведе до склада. Тъкмо той е искал да те убие.
— Не можеш да знаеш това.
— О, да, знам го. Сега отиваме при Били Тибидо. Марк го е наел да подпали склада, докато си вътре.
Тери забеляза партньора си да излиза от асансьора и изпусна топките, които държеше.
— Джей Ди! — Затича се към него и без да я е гриза за неодобрителните погледи, се метна на врата му. — О, боже, толкова се тревожех. — Отдръпна се и взе да го оглежда. — Добре ли си? Къде беше? Сега вече мога да ти наритам задника. Чакай! — възкликна тя и пак го прегърна. — Така. Утре ще те спукам от бой. Какво става?
— Напуснах. — Той й помогна да събере папките. — Кейн Гантри отвлече Сейбъл от лагуната. Сега я крие някъде.
— Какъв тъпак. Няма да й стори нищо лошо, Джей Ди.
— Ще видим.
— Сигурна съм. Кейн ми е братовчед. — Тя се притесни, когато срещна смаяния му поглед. — Знам, трябваше да ти кажа по-рано, но и без това си имаш толкова проблеми. Кейн е влюбен в Сейбъл от малък.
— Знаеш ли, нямам нужда от допълнителна причина да го пречукам. — Той се огледа и кимна към конферентната зала. — Ела, трябва да поговорим.
— Чакай! — Тя грабна две папки от бюрото си.
След като му разказа за малкия напредък, който имаше Гарсия по случая, Тери отвори едната папка.
— Това е досието на Бъд Гантри. Кейн е бил едва на тринайсет, когато Сейбъл и майка й за малко не са загинали в пожара. Видял е баща си да го подпалва и се е втурнал да повика Реми. Още тогава Кейн е боготворял Сейбъл.
Джей Ди й разказа онова, което Реми бе обяснил на баща му. Тя затвори папката.
— Значи на следващия ден Марк е отишъл да търси Джини и те са му казали, че е мъртва. Сигурно е бил съкрушен.
— Защо го казваш?
— Това е информацията за Леклер. — Тя посочи с пръст един абзац на първата страница, после и на страницата на Бъд Гантри. — Забележи датите — сватбата му е била само три седмици след пожара.
Това променяше всичко и Джей Ди притихна.
— Трябва да видим банковите му сметки.
— Ти вече не работиш тук — напомни му тя.
— Поискай финансова проверка. Прегледай всички сметки на семейство Леклер — лични и служебни. Интересуват ме големи суми, теглени миналия месец и преди двайсет и девет години.
— Мислиш, че Леклер се е опитал да убие собствената си дъщеря? При това два пъти?
— Просто виж какво ще откриеш. — Джей Ди погледна часовника си. — Ще се срещна с Джейкъб Бърнард, адвоката на Леклер.
Десет часа по-късно Тери потегли към апартамента си. Беше уморена, очите й горяха от взиране в банкови извлечения. Не бе открила никакви подозрителни суми и се обади на Джей Ди, за да му каже, а той я накара да продължи. Беше убеден, че ще открие нещо.
Тери искаше единствено да лежи десет часа по гръб, но щеше да е голям късмет, ако изкопчи дори само пет. В главата й още се въртеше изражението на Корт, след като го фрасна по носа.
Ама беше такъв кеф, помисли си тя и потърка червеното петно на бузата си. Жалко, че не му го счупих.
Стоя под душа, за да отпусне напрегнатите си мускули, докато източи топлата вода. Едва се бе избърсала, когато чу някой да тряска по входната й врата. Помисли, че е Джей Ди, наметна халата си и изтича. През стъклото видя Корт.
Отключи петте секретни брави и отвори.
— Какво, сладкиши ли продаваш?
— Не. — Погледна я особено за миг. — Мога ли да вляза? — Звучеше учтив като енорийски свещеник.
Тя му направи път и затвори вратата след него.
— Джей Ди се върна.
— Знам. — Той се огледа наоколо. — Тесничко е тук.
— Е, не всички можем да си позволим огромни къщи от деветнайсети век. Харесвам си го. — Тери се шмугна край него и влезе в малката кухничка. — А пък и се прибирам само за спане. Седни. Ще пиеш ли нещо?
Той нито отговори, нито седна. Остана в средата на стаята, втренчен в портрета на Мари Лаво над канапето и жълтите ритуални свещи на рафта отдолу.
— Занимаваш се с вуду?
— Не, но някои от семейството ми го правят, а сърце не ми дава да изхвърля всички тия боклуци, с които ме затрупват. — Тя си сипа чаша малинов чай и след кратко колебание наля и за него. — Та какво те води насам, в моята скромна, архитектурно неиздържана, вуду обсебена бърлога?