Можех там да си умра. До Марк.
Останалото й се губеше — така бе уплашена. Последно бе усетила ужасяващия шум от падащия таван и здравите ръце на огнебореца, който я издърпа оттам.
О, благодаря ти Господи, помогни ми…
Сейбъл се огледа. Кръвта на Марк бе попила по блузата и сакото й. Стоеше засъхнала, на люспи, беше под ноктите й. За миг й се зави свят и тя си помисли, че ще повърне.
— Госпожо? — Единият от патрулите се вгледа в нея притеснен. — Искате ли да повикам лейтенант Гембъл?
— Не, благодаря. — Пое си дълбоко въздух и си наложи гласът й да звучи уверено: — Добре съм.
Не беше добре. Неочакваната среща с Джийн-Делано я шокира точно толкова, колкото и смъртта на Марк. Само че той вече не беше нейният Джийн-Делано, а просто лейтенант Джей Ди Гембъл, комисар в отдел „Убийства“. Един полицай й каза, че Джийн-Дел е отишъл да види трупа на Марк. Не че имаше значение. И кмет на Ню Орлиънс да беше, вече беше все едно. Той бе част от миналото, реликва, човек, когото бе загърбила и забравила.
Въпреки това все още усещаше шока от срещата им — разтърсващ, силен и безмилостен като удара, който я запрати на пода в безсъзнание.
Джийн-Дел тук, Джийн-Дел ченге. На никого не бе казвала името си. Как е разбрал, че съм тук?
Високата брюнетка, която разговаряше с Джей Ди на няколко метра от колата, се качи отпред и се обърна, за да я погледне през облегалката. Имаше интелигентно, овално лице, проницателни сиво-зелени очи и невероятно красиви ръце като на художничка.
— Аз съм сержант Винсент. Как се чувствате?
Хладният й глас извади Сейбъл от мислите й, но тя не мигна, не реагира. Бе посветила години на умението да се крие зад собственото си лице и сега бе моментът да го използва.
— Добре съм.
— Хубаво. Бих искала да ви задам няколко въпроса, ако сте в състояние да отговаряте? — Тя кимна и сержант Винсент извади тефтера си. — Кажете ми пълното си име.
— Изабел Мари Душейн.
Записа го на листа.
— Изабел, какъв е домашният ви адрес?
Сейбъл помисли за баща си и колко би се разтревожил от новината, че е била на косъм от смъртта. Не можеше да им позволи да се свържат с Реми.
— Нямам такъв.
Брюнетката повдигна тъмните си вежди.
— Бездомна ли сте?
Какво разумно извинение да измисли? Спомни си за вестника, който бе оставила на предната седалка на колата й, сгънат на обявите.
— В момента си търся жилище. — Това бе част от истината. Никога не е била убедителна в лъжите, дори при далеч по-приятни обстоятелства.
— Едва ли сте търсили апартамент в тази част на града. Защо дойдохте тук тази сутрин, госпожо Душейн?
— Търся си и място за офис.
Брюнетката потропа с химикалката по бележника си.
— Защо не ми разкажете какво се случи, като започнете от момента на пристигането ви?
Сейбъл впи пръсти в облегалката. Никой не знае за нас. Внимателно отпусна ръцете си в скута. Трябваше да запази спокойствие, да стои с вдигната глава. Не трябваше да говори за Марк. Просто трябваше да даде показания пред полицията.
Но нали Джей Ди е полицията, едно хапливо гласче се обади в главата й. А досието, с което той разполага, няма много да ти помогне.
Жената я чакаше да каже нещо.
— Не си спомням много.
Сержант Винсент я изгледа продължително.
— Имате амнезия?
Сейбъл я изгледа на свой ред, докато се чудеше дали се шегува, или говори сериозно.
— Просто… нещата изглеждат малко мътни.
— Така ли? — Сержант Винсънт сведе поглед и смръщи вежди. — Какво е станало с ръцете ви?
Сейбъл огледа дланите и китките си, по които се виждаха тъмни, дълги тресчици. За нищо на света не можеше да се сети как са се озовали там.
— Не знам.
Без никакво предупреждение Джийн-Делано се пъхна зад волана и хлопна вратата, което накара Сейбъл да подскочи.
Не Джийн-Делано. Лейтенант Гембъл. Трябваше да го запомни.
Беше се променил през годините. Косата му беше по-къса, високо подстригана на слепоочията, вероятно, за да не се къдри. Виждаха се няколко сребристи кичура. Не беше слаб, колкото в колежа. Рамената му изглеждаха по-широки, гръдният кош — подчертан. Тънък белег се спускаше по една от скулите му и заедно с отсечените бакенбарди му придаваха по-суров вид.