По-нататък спря, за да й купи от един уличен търговец топка сладолед меланж — бял млечен с кафяв шоколадов сироп.
— Този ти беше любим като малка. Тогава не можех да си позволя да ти купя.
Начинът, по който се отнасяше към нея, започна да я тревожи.
— Съжалявам, ако съм те наранила, Кейн. Не съм и подозирала, че те вълнувам.
— Заради теб исках да стана по-добър човек. До онази нощ, когато избяга от училище. — Той я погледна в очите. — Тогава разбрах, че се срамуваш — и не само от мен, но от всички нас. Ти просто искаше да си като тях.
— Не, не беше така. — Тогава в съзнанието й изплуваха неща, които бе казала в онзи момент, и леко се притесни. — Може и да е било така. Кейн, току-що бях преживяла най-голямото унижение в живота си. Единствената причина да ми причинят това бе, че съм от лагуната, че съм различна от тях.
— Ами благотворителната ти дейност? Мислиш, че като ни раздаваш милостиня ще забравят, че си от кейджуните.
Най-сетне разбра защо той толкова се противеше на общинския проект.
— Просто исках да помагам на нашите, не да ги променям, нито да се извинявам за това, което сме. Гордея се с нашата култура.
— Не ни трябват градски удобства в лагуната.
— Нуждаем се от по-добри училища и медицинска помощ за самотните майки и за по-възрастните. Трябва да помагаме на рибарите да получат финансиране, за да останат в бизнеса и да изчистим незаконните сметища. Можем да поискаме хиляди неща, но никой не знае как да подготви документацията, нито към коя агенция да се обърне. Аз имам тази информация. Точно това искам да направя — да дам достъп на нашите хора до средствата.
— Не можеш да промениш света, Изабел.
— Не. Просто една малка част от него, която ни принадлежи. — Тя се загледа в една млада жена, която буташе бебешка количка към детската площадка. Малкото й момченце гризеше едното си юмруче, а с другото тупаше по тапицираната рамка. — Онова момченце сигурно никога няма да остане гладно. Ще получи всички необходими ваксини и редовно ще му преглеждат зъбите, ще ходи на училище. Няма да му се наложи да се откаже от културата на прадедите си заради всичко това. Нито пък ние.
Кейн погледна часовника си и запали мотора.
— Време е да вървим.
Четиринайсета глава
Морая искаше да се прибере, да се заключи в стаята си и да не мръдне оттам поне една седмица, но тъй като майка й бе решила да си търси нова рокля за тържеството у семейство Гембъл, я накара да остане да прави компания на Лора.
— Върви и ти, мила — каза притеснено Лора. — Знам, че Елизабет се тревожи за случилото се.
Морая си мислеше, че Елизабет Гембъл никога вече няма да й проговори.
— По-добре да го пропусна, особено като вече нямам партньор.
Приятелката й я изгледа със съчувствие.
— Прости ми. Не помислих как се чувстваш заради Джийн Делано.
Морая не беше влюбена в Джей Ди, така че сърцето й със сигурност щеше да оцелее, както и наранената й гордост.
— По-добре да остана тук с теб. Какво би искала да правим довечера? Да погледаме видео? Да слушаме музика?
— Май ще почета малко. — Лора отиде до етажерката със списания и взе новия брой на „Вот“. — Гледала ли си последните модни тенденции за пролетта?
Морая дочу шум от счупено стъкло пред къщата.
— Домашната помощница още ли е тук?
— Не. — Лора се изправи притеснена. — След вечеря освободих всички.
Сърцето на Морая щеше да изскочи, докато забързано отиде да заключи двойната врата.
— Обади се на 911! — Кажи им, че някой прониква с взлом в къщата.
Лора вече бе до бюрото със слушалка на ухото си. След секунда бавно я остави.
— Няма никакъв сигнал.
Морая се огледа за нещо, което може да й послужи за отбрана.
— Марк държеше ли оръжие тук?
— Не. Мразеше оръжието. — Лора надникна през прозореца и извика: — И охраната я няма. Мислех, че няма да са ми нужни през нощта.
Към библиотеката се приближаваха тежки стъпки и Морая грабна една елегантна порцеланова статуетка.
— Тази ценна ли е?
— Не.
Зае позиция до вратата и подскочи, когато някой я изрита от другата страна.
— Скрий се под бюрото. Бързо.